Симуланти

— Аз ще ви дам дъски, Кузма Кузмич.

Замухришин изпросва още крава, препоръчително писмо за дъщеря си, която смята да прати в институт и... трогнат от щедростта на генералшата, от наплив на чувства хълца, изкривява уста и бърка в джоба за кърпичката си... Генералшата вижда как заедно с кърпичката от джоба му излиза някаква червена книжка и безшумно пада на пода.

— Во веки веков няма да забравя... — бърбори той. — И на децата си ще поръчам да помнят, и на внуците си... от род в род... Ето, деца, онази, която ме спаси от гроба, която...

Като изпрати своя пациент, генералшата една минута с очи, пълни със сълзи, гледа отец Аристарх, после с ласкаещ, благоговеещ взор оглежда аптечката, книгите по лекуване, сметките, креслото, в което току-що седя човекът, кого го тя бе спасила от смърт, и погледът й пада върху изпуснатата от пациента хартийка. Генералшата подига хартийката, разгъва я, вижда в нея три зрънца, същите онези зрънца, които миналия вторник тя даде на Замухрищин.

— Това са същите... — недоумява тя. — Дори хартийката е същата... Той не я и разтворил дори! Но какво е вземал в такъв случай? Странно... Няма да седне да ме лъже...

И в душата на генералшата, за пръв път през нейната десетгодишна практика, се поражда съмнение... Тя извиква следващите болни и като говори с тях за болестите им, забелязва онова, което преди по незабележим начин се е промъквало покрай нейните уши. Болните, всички до един, сякаш са се наговорили, отначало я славословят за чудното изцеряване, възхищават се от нейната медицинска мъдрост, ругаят докторите алопати, а после, когато тя се зачерви от вълнение, пристъпват към излагане на своите нужди. Един иска земица за оран, друг дръвца, трети позволение да ходи на лов в нейните гори и т. н. Тя гледа широката благодушна физиономия на отец Аристарх, който й е открил истината и новата истина почва да смуче душата й. Истина нехубава, тежка...