Унтерофицер Пришибеев

— Позволете! За безредието има кой да следи. За това има урядник, старшина, стотник…

— Урядникът всичко не може да види, пък и урядникът не разбира онуй, което аз разбирам…

— Но разберете, че това не е ваша работа!

— Какво? Как така да не е моя! Чудно нещо… Хората вършат безобразия и не било моя работа! Какво, да взема да ги хваля ли? Ето, те ви се жалват, че забранявам да се пеят песни… Та какво хубаво има в песните? Вместо да си намерят някаква работа да вършат, те — песни… А отгоре на това и мода извадили вечер да седят на светло. Трябва да лягат да спят, а те — разговори и смехове. Аз съм записал!

— Какво сте записали?

— Кой свети вечер.

Пришибеев изважда от джоба си омазнена хартийка, слага очилата и чете:

— „Кои селяни светят вечер: Иван Прохоров, Сава Микифоров, Пьотър Петров. Войнишката жена Щустрова, вдовицата, живее в развратно беззаконие със Семьон Кислов. Игнат Сверчок се занимава с магии и жена му Мавра е вещица, нощем ходи да дои чуждите крави.“

— Достатъчно! — казва съдията и започва да разпитва свидетелите.

Унтерофицерът Пришибеев вдига очилата на челото си и учудено гледа мировия съдия, който очевидно не е на негова страна. Опулените му очи блестят, носът му става яркочервен. Гледа той съдията, свидетелите и в никакъв случай не може да разбере защо съдията е така развълнуван и защо от всички краища на стаята се чува ту ропот, ту сдържан смях. Не разбира той и присъдата: един месец затвор!

— За какво?! — разперва в недоумение ръце. — По какъв закон?

И за него е ясно, че светът се е изменил и че вече е невъзможно да се живее на тоя свят. Мрачни, тъжни мисли го обземат. Но като излиза от стаята и вижда селяните, които се трупат и приказват за нещо, той по навик, който не може вече да надделее, застава по войнишки и вика с прегракнал, сърдит глас: