Володя Големия и Володя Малкия
- Автор: Чехов Антон Павлович
- Язык: болгарский
- Год: Public Domain
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Володя Големия и Володя Малкия». Краткое содержание книги:
В шейната освен Володя Големия, Володя Малкия и Софя Лвовна се намираше още една особа — Маргарита Александровна, или както всички я наричаха Рита, братовчедка на госпожа Ягич, мома вече на тридесет, твърде бледна, с черни вежди, с pince-nez3; тя непрекъснато пушеше, дори в силен студ, и по гърдите и коленете й винаги имаше пепел. Говореше носово, провличаше всяка дума, беше студена, можеше да пие ликьори и коняк колкото иска, без да се напие, и разказваше двусмислени анекдоти вяло, безвкусно. Вкъщи от сутрин до вечер четеше дебели списания, като ги обсипваше с пепел, или ядеше замразени ябълки.
— Соня, стига си лудувала — каза тя провлечено. — Наистина глупаво е дори.
Поради бариерата тройката намали хода си, замяркаха се къщи и хора и Софя Лвовна се укроти, притисна се до мъжа си и потъна в мислите си. Володя Малкия седеше насреща й. Сега вече към веселите й, леки мисли взеха да се примесват и мрачни. Тя мислеше: на тоя човек, който седи насреща й, му е известно, че тя го е обичала, и той, разбира се, вярва на приказките, че се е оженила за полковника par dépit. Тя не му се е признавала в любов и не искаше той да знае, криеше своето чувство, но по лицето му личеше, че напълно я разбира — и самолюбието й страдаше. Но най-унизително в положението й беше, че след сватбата й Володя Малкия изведнъж почна да й обръща внимание, което по-рано никога не бе се случвало; седеше с нея мълчаливо по цели часове или й говореше за дребни работи и сега в шейната, без да приказва с нея, леко я настъпваше по крака и й стискаше ръката; очевидно на него само това му е трябвало — тя да се ожени; и очевидно беше, че я презира и че тя възбужда у него интерес само като безнравствена и непорядъчна жена. И когато в душата й тържеството и любовта към мъжа й се смесваха с чувството на унижение и на оскърбена гордост, тя пламваше, искаше й се тогава да седне на капрата и да вика, да подсвирква…
Тъкмо когато минаваха край женския манастир, заби голямата хилядопудова камбана. Рита се прекръсти.
— В тоя манастир е нашата Оля — каза Софя Лвовна и също се прекръсти и трепна.
— Защо отиде в манастир? — попита полковникът.
— Par dépit — сърдито отговори Рита, като очевидно правеше намек за брака на Софя Лвовна и Ягич. — Сега е на мода това par dépit. Предизвикателство към целия свят. Тя обичаше да се смее, беше отчаяно кокетна, обожаваше само баловете и кавалерите и изведнъж — ето ти на! Смая ни!
— Това не е истина — каза Володя Малкия, като свали яката на шубата си и показа хубавото си лице. — Тук не става дума за par dépit, а за нещастие. Брат й, Дмитрий, го пратиха на каторжна работа и сега не се знае къде е. А майка й умря от скръб.
И отново вдигна яката си.
— Но добре направи Оля — добави той глухо. — Да се намира в положението на възпитаница, и то в компанията на Софя Лвовна — също трябва да си помислиш!
Софя Лвовна почувства в гласа му презрение и искаше да му каже нещо дръзко, но премълча. Тя отново се запали; скочи и викна с хленчещ глас:
— Искам да ида на утринната служба! Кочияш, назад! Искам да видя Оля.
Обърнаха назад. Звънът на манастирската камбана беше плътен и както се струваше на Софя Лвовна, нещо в него напомняше за Оля и за нейния живот. Забиха камбаните и на другите черкви. Когато кочияшът спря тройката, Софя Лвовна скочи от шейната и сама, без някой да я придружава, тръгна бързо към портата.
— По-скоро, ако обичаш! — викна мъжът й. — Късно е вече.
Тя мина през тъмните порти, сетне по алеята, която водеше към главната черква; снегът скриптеше под краката й и звънът се раздаваше вече над самата й глава и като че проникваше в цялото й същество. Ето черковната врата, три стъпалца надолу, след това притвора с икони на светците от двете страни, мирис на смрика и тамян, пак врата и една тъмна фигурка я отваря и се покланя ниско-ниско… Черковната служба още не беше почнала. Една монахиня обикаляше иконостаса и палеше свещите на свещниците, друга палеше полилея. Тук-там близо до колоните и страничните олтари стояха неподвижно черни фигури. „Значи както стоят сега, няма да напуснат местата си чак до утре сутринта“ — помисли Софя Лвовна и тук й се видя тъмно, студено, тъжно — по-тъжно, отколкото в гробища. Погледна с чувство на скука неподвижните, застинали фигури и изведнъж сърцето й се сви. Стори й се, че в една от монахините, нисичка, със слаби рамене и с черна забрадка на главата, позна Оля, макар че, когато отиде в манастира, Оля беше пълна и като че по-висока. Нерешително, силно развълнувана от нещо, Софя Лвовна се приближи до послушницата, погледна през рамото лицето й и видя, че е Оля.
3
Пенсне (фр.).