Далеч от моя дом

Изведнъж чух песен. Беше толкова омайна, че не се сдържах и се заслушах. Не разбирах нищо от думите на песента, но краката ми сами тръгнаха към нея. Вървях през шубраците и гласът ставаше все по-силен. Луната се показа и освети гола ливада, на която се бяха събрали много от съществата като това, което ме преследваше, загърнати в мантии. Бледите им лица се обърнаха към мен, а аз пълзях, въпреки съпротивата си към центъра на техния кръг. Ледена скръб бе обзела сърцето ми, слушайки песента. Мястото явно беше древно светилище и всичко това беше част от култа. И аз щях да съм жертвеното животно. Аз, който само допреди седмица живеех съвсем спокоен живот и нямах проблеми с никого. Не беше справедливо.

Усетих, че камъкът пулсира на гърдите ми. Погледнах и видях как сияе с кървавочервен отблясък дори през дрехите ми. Обзет от внезапен гняв скъсах верижката и извадих камъка. Нощта сякаш се запали, а наобиколилите ме твари вдигнаха ръце, за да се предпазят от гибелната светлина. Но напразно — косите им пламваха, а крайниците им догаряха като съчки. Песента бе прекъсната внезапно и аз не чувствах магията, защото тази, която пееше, стоеше пред мен и гледаше ужасено горящия камък.

Светещите й очи се пръснаха и тя лумна като клада. От гората изскочиха няколко конника и се втурнаха към мен. Изсвистяха стрели, една от тях ме уцели и ме заболя като змийско ухапване. Но нищо вече не ме спираше и аз се втурнах между дърветата, сякаш преследван от сто дявола, а то така си и беше. Не знам колко съм тичал, целият изподран, но изведнъж разбрах, че никой не ме преследва. Луната вече бе залязла. Трябваше да се погрижа за раната си и да помисля.