Ботуши от биволска кожа

— Време е вече да си тръгваме. И за да не се лутаме много, старицата ще ни покаже най-прекия път към града.

Като стигнали в града, той отишъл при старите си другари и им рекъл:

— Открих в гората едно място, пълно с разбойници. Елате с мене да ги унищожим.

Повел ги войникът, но извикал и ловеца:

— Ела с мене и ще видиш как ще ги заловим!

Когато стигнали къщата на разбойниците, войникът строил отряда в кръг около тях, взел бутилката, отпил една глътка, завъртял я над главите им и викнал:

— Да живеете всички!

Те се размърдали, но докато разберат какво става, били повалени на земята с вързани ръце и крака. После войникът заповядал да ги хвърлят като чували в една кола и рекъл:

— Закарайте ги направо в затвора.

Но ловецът повикал един от отряда настрана и му поръчал нещо.

— Побратиме с лъскавите ботуши — рекъл войникът, — ние победихме разбойниците, нахранихме се добре и сега можем спокойно да си вървим.

Когато наближили града, войникът видял, че през градската порта влизат много хора, които се радвали и размахвали зелени вейки над главите си. После видял, че към тях се приближават и царските телохранители.

— Какво ли значи това? — попитал той ловеца изумен.

— Не знаеш ли — отвърнал ловецът, — че царят дълго време не е бил в царството? Днес той се завръща и всички излизат да го посрещнат.

— Но къде е царят, аз не го виждам — попитал войникът.

— Ето го — отвърнал ловецът. — Аз съм царят и известих за пристигането си.

После разкопчал ловджийската си дреха и под нея блеснала царска одежда. Войникът се уплашил, паднал на колене и го помолил за прошка, че се отнасял с него като с равен.