Старото куче

— Олеле! — извикал вълкът. — Кучето размахва сабя! Отиде ми животецът!

— А другарят му събира камъни, за да ни замеря! — провикнал се глиганът.

Вълкът и глиганът се изплашили и хукнали да бягат. Бягали, бягали, докато накрая глиганът се скрил в храсталака, а вълкът се покатерил на едно дърво.

Кучето и котаракът навлезли в гората и много се почудили, като не видели Кумчо Вълчо и глигана.

Ала ушите на глигана замърдали в храсталака, котаракът помислил, че е мишка, и здраво захапал ухото на глигана.

Глиганът изквичал, хукнал да бяга и извикал:

— Виновникът се крие горе на дървото!

Кучето и котаракът погледнали нагоре.

— Е, Вълчо, защо си се качил на дървото? От нас ли те е страх? Хайде, слез долу. Нека да забравим нашите разправии и да заживеем отново в мир и сговор.

— Признавам, че се изплаших, стари приятелю — отговорил вълкът. — Ти си по-силен и по-смел от мен. Можеш да разполагаш с живота ми. Но сега разбрах, че няма да ми сториш нищо лошо, и затова ще сляза. Ще заживеем отново в мир и сговор. Искам да ми бъдеш верен приятел.

— Ще ти бъда, Вълчо — рекло кучето. — Но и ти не трябва да ме караш да изменям на господаря си. Трябва да бъдем приятели за добро, а не за лошо на другите.

Старото куче и вълкът заживели отново като стари приятели.