Дядо Видьо

Хаджи Дончо, който също му беше прехвърлил и беше съвсем забравил болния дяда Видя, грабна голямото пръстено шуле, дето събираше седем стари оки вино, изтича до зимника, напълни го и като се върна, дигна го над главата си, извика, колкото му глас държи, още от вратата:

— Бря, бря, бряяя! Това е пък от мене!

Подаде след това шулето на първия селянин до него, извади от грамадния си пояс седефен револвер и — пат-пат-пат — задупчи тавана.

— Бря, бря, бряя! — подхвана веселата дружина и едни почнаха да скачат, други си затупаха калпаците в земята, трети почнаха да пеят, а Спас Щенгата, легнал на масата, почна да рита от възторг. Гайдите писнаха на хоро. Десетина души се хванаха за раменете и започнаха „честата“.

— Всички, всички ще играем — изрева голямото гърло на Руся Гъбарят. — Хайде!

И като разкъса хорото, хвана се на пояс и поведе пръта. Налепиха се останалите и се закърши едно пияно хоро за чудо. Рошав, разгърден и потънал в пот, грамадният Гъбар мяташе шарен пош и подвикваше от време на време: „Ицу-ицуу! Ха сега!“ И сякаш не опира у пода.

Като мина край ъгъла, дето работеше дядо Видьо, и забеляза купчинката, се провикна:

— Дядкаа! Майсторе! Ставай! Ставай да изпратим свети Ивана, хайде, дядкаа! Ставай да поиграем! — И без да му мисли много, посегна, сграбчи го тъй, както си беше свит в кожуха, метна го на рамо и пак поведе хорото, но вече толкова много играчи се бяха наловили, че то се затегна и всякой скачаше на място като луд.

Крепено от огромната лапа, мъничкото тяло на дяда Видя подскачаше на рамото му и се друсаше безпомощно. По едно време кожухът се смъкна и сухата восъчна глава на стареца увисна надолу.