Генералът иде

Какво оставаше още, какво щях да кажааа… А, да, знамената, знамената! Защо не сте ги окачили? Какво чакате?

— Окачени са, г-н капитан.

— Окачени са, ама не се забелязват. Висят само надолу, а аз искам да се веят, да се развяват!…

Приготовленията за посрещане на важния гост са на привършване. Почистено е, пометено, подредено е навред и началстващите лица, строени в коридора, напрегнато очакват. Автомобилната свирка изпищява някъде наблизо до болницата. Дневалният подава глава отвън и вика тревожно:

— Генералът иде!

В тоя миг из кривата улица, вместо автомобил, изскача една стара разкривена двуколка, влачена и тикана от пъстра група дечурлига. Отгоре й е качен един босоног рошавоглавец, виновникът на тревогата. Като забелязва застаналия мирно пред вратата дневален, той вдига свитата си на фуния ръка към устата и подражавайки изкусно сигнала на генераловия автомобил, изписква силно под носа му — тю-тю-тюууу! И палавата дружина изчезва из прахоляците надолу.