Кой както я нареди

— Нищо не ми е — казва.

— Аз не казвам, че ви е нещо, но само кашлицата, таквоз, и дето се поизпотявате малко нощно време, ама няма да векуваме я! Рано или късно гробищата ни чакат всички…

Поговоря му тъй малко, поприказвам му, докато му заседне хапката на гърлото, почне да му пресяда, умисли се и нито му се яде повече, нито нищо…

— Ваша милост, деца имате ли си? — казвам на друг, когато му донесат баница например.

— Имам си двечки.

— Хм, казвам, мръсен свят, лоши хора!

— Защо? Какво има?

— Нищо особено — казвам, — но възмущавам се много от такива работи и не мога да ги търпя.

— Е, казвай де, казвай!

— Като ходя понякога из града — казвам, — чувам разни врели-некипели. За жените ни приказват де! Тази била кръшнала, онази си зарязала децата и тръгнала с не знам кого си, а мъжът й гниел в затвора… Мръсни хорски уста! Гадно нещо…

И той започне да се дави като малко гардже със скакалец, блъсне баницата и не вкусва повече от нея.

Та тъй ги подреждах. Седне ли да яде трети, аз му пусна муха, че делото му е върнато за повторно разглеждане и сигурно ще увеличат наказанието, на четвъртия му кажа, амнистията, дето я очаква, няма да я бъде, и т.н. Действам им върху апетита, значи. Убия ли го, яденето им стои, стои и само̀ потегли към мене, аз се налапам като попско чедо на задушница и си гледам кефа! Ами! Какво да правя! Живот. Свят. Нали ти думам: кой както я нареди!