Минахме ли моста?

— Оле, Спиридоне, отивам — рекла, — ама я се върна жива, я не. Пуста да му опустее и призовката, и намярата, и отрова да ги отрови тия пияници, дето в нашия дюкян намериха да си късат носовете.

Дал ход на колата Кирчо, потеглили, а Лала се клати ту наляво, ту надясно върху него и джубули:

— Хем полека, брей! Особено на моста в Карадере да внимаваш, че после не отговарям! Полечка!

Колата вървяла бавно из улиците, поклащала Лала месата си, моторът й затоплил краката и дорде излязат накрай града, забравила и завои, и мостове, заспала като заклана и по криволичещото надолу шосе забоботили два мотора.

Минали Карадере, минали Тунджа, спрели на баните да вземат вода, потеглили нагоре въз стръмнините, спуснали се пак надолу, а тя сумти, пухти и се клатушка като бъчва. Стигнали в Стара Загора, шофьорът спрял пред съда, както било уговорено, слезли пътниците, а тя, просната, спи и не шава.

— Госпожа — извикал й шофьорът, — стигнахме вече! Хайде! Слизайте!

— Хърррр… мърррр — обаждала се на непознат език Лала.

— Госпожаа! Алоооо! Хайде, пред съдилището сме вече! Ставай, че делото е започнало!

А госпожата си хърка и не помръдва.

Върти се шофьорът и се чуди какво да прави. Събрали се любопитни. Да я смушка — чужда жена, отгде да знае какво ще си помисли. Най-после се сетил. Стиснал сирената, писнала тя, ревнал и той, колкото сили му държат:

— Госпожа! Госпожа! Хайде! Стигнахме! Хайдеее!

Лала се помръднала малко, отворила едното си око и измърморила през нос:

— Полека! По-полека карай!…

После отворила и другото, ококорила се и попитала стреснато: