Журналистът Ошейников

— Какво е станало?

— Ами напоследък само лоши бележки почна да носи. Само да не го оставят да повтаря годината.

— Стоп, стоп — пресече я журналистът. — Това е много ценен художествен детайл. Сега, сега.

И в очерка се появи нов абзац.

„Тук-там в морето от глави се мярка изразителната физиономия и авторитетна фигура на ръководителя на отдел «Народно образование» др. Калачевски. Мислено свързваме неговата личност с морето от детски личица, жадно устремени към културата, към знанията, към светлината, към нещо ново.“

— Виж, ти седиш по цяла нощ — рече жена му, — трудиш се, а оня пройдоха Фиалкин е докопал безплатна каюта на някакъв параход.

— Не може да бъде!

— Че защо да не може? Самата Фиалкина ми го каза. Тези дни заминават. Разходка и половина! Седмица натам и още една — обратно. Май че и храната им била безплатна.

— Ама че гад! — побледня Ошейников. — Кога успя да се уреди? Добре де, добре, не ме разсейвай с глупостите си.

Но ръката му сякаш сама вече редеше горещите, слънчеви редове:

„Сред любимите на трудещите се областни ръководители от време на време се мярка мъжественият и крайно симпатичен анфас на началника на държавното речно параходство Каюткин, демонстрирал безчет примери на ударна работа, достойна за истински моряк.“

— Напоследък нещо ме наболява кръстът — не млъкваше жена му. — Добре ще е да си взема прахчета, само че не се намират никъде.

— Наболява ли те? — сепна се очеркистът. — Ей сегичка ще ти изпишем твоите прахчета.

Ошейников си изтри потта и в прилив на творчески сили продължи да пише: