На Атола
- Автор: Варшавский Илья Иосифович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цвета Пеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На Атола». Краткое содержание книги:
Когато слънцето се спусна съвсем ниско, мама предложи да отидем на брега на океана и да погледаме залеза.
Слънцето, съвсем червено и леко сплескано, стоеше над самата вода и от него към брега се бе проточила червена блестяща ивица. Замижах и си представих, че вървя по тази ивица направо към слънцето.
— Татенце — попитах аз, — а на теб случвало ли ти се е да летиш направо към слънцето?
— Случвало ми се е — отвърна той.
— А там също ли излиза от него такава ивица?
— Не.
— А небето там какво е?
— Черно — каза татко. — Там всичко е по-друго… непознато и… враждебно.
— Защо? — попитах аз.
— Някога ще ти разкажа подробно, синчето ми — каза той, — а сега да вървим да вечеряме.
В къщи измислихме много интересна игра. Мама стоеше пред хладилника, а ние отгатвахме какво държи в ръце. Разбира се, всеки от нас назоваваше любимите си неща и по някакво чудо се оказваше, че всеки път сме отгатвали. Затова вечерята излезе великолепна.
Татко отвори бутилка вино и каза, че на мъжете след къпане се полага по чашка. Наля на мене и на себе си пълни чаши, а на мама съвсем мъничко. „Само за да се чукнем“ — каза тя.
След вечеря гледахме по телевизията концерт и преди да започне, дикторът каза, че концертът се посвещава на нас. Мама даже се изчерви от удоволствие, защото тя много се гордее, че имаме такъв знаменит татко.
Предаваха най-хубавите песни, а една певица дори изпя любимата ми песенчица за катеричката, която събирала лешници. Чудно нещо, как ли са узнали.
Когато концертът свърши, татко каза, че трябва да седне да пише отчета, а аз отидох да спя.
Вече лежах в леглото, когато мама дойде да ми пожелае лека нощ.
— Мамичко, поседи при мен — помолих я аз.
— С удоволствие, миличък — каза тя и седна на кревата.
През отворения прозорец грееше луната и беше светло като ден. Гледах маминото лице и си мислех колко е красива и млада. Целунах ръката й, която миришеше на нещо много приятно и тъжно.
— Мамо — попитах, — защо миризмите биват тъжни и весели?
— Не знам, миличък — отговори тя, — никога не съм мислила за това. Може би просто всяка миризма събужда някакви спомени, тъжни или весели.
— Може би — казах аз.
Беше ми много хубаво. Спомнях си прекарания ден, най-хубавия ден в живота ми, и си мислех, че ни очакват още осемдесет и девет такива дни.
— Ох, мамо — казах аз, — какво прекрасно нещо е животът и как не ти се иска да умираш!
— Какво има, пиленцето ми? — каза тя. — Как можеш ти да говориш за смъртта? Та животът е още пред тебе.
Жал ми беше за нея: още на „Албатрос“ през нощта чух как те с татко приказваха за ужасната болест, от която татко се заразил в космоса, и че на всички ни остава да живеем не повече от три месеца, ако през това време не намерят начин да я лекуват. Нали затова екипажът на „Албатрос“ беше облечен в скафандри и ние никъде не излизахме от каютата. И в океана навярно не бива да се къпем, защото тази болест е заразна.
И все пак си помислих, че когато хората се обичат помежду си така, трябва винаги да казват само истината.
— Не бива, мамичко, миличка — казах аз. — Дори и да не открият начин да лекуват тази болест…
— Ще открият — тихо каза мама. — Непременно ще открият. Можеш да бъдеш съвсем сигурен.