Колко забавно им е било

Децата не бяха свършили и половината от книгата, когато майката на Марджи извика:

— Марджи! На училище!

Марджи вдигна поглед от страниците:

— Не още, мамо.

— Веднага! — настоя госпожа Джоунс. — Вероятно е време и за Томи също.

— Може ли да почетем двамата с тебе от книгата след училището — Марджи успя да запита Томи.

— Може би — отговори й той равнодушно, след което си извезе, подсвирквайки си с прашната книга под мишница. Марджи отиде в класната си стая. Тя се намираше точно до спалнята й, механичният учител беше включен и вече я очакваше. Така беше всеки ден по едно и също време с изключение на неделята, защото майка й казваше, че малките момичета учат по-добре, ако учат по едно и също време на деня.

Екранът беше осветен и от него се чу гласът на преподавателя:

— Днес имаме урок по аритметика, ще учим за събиране на правилни дроби. Моля, вкарайте домашната си работа в съответния процеп.

Марджи направи това, за което бе помолена, и въздъхна. Тя мислеше за старите училища, в които е учил дядото на дядо й, когато е бил малко момче. Всички деца от цялата махала се събират, смеят се и крещят в училищния двор, сядат едно до друго в класната стая, отиват си у дома отново заедно в края на деня. Те са учили едни и същи неща, така че са могли да си помагат едно на друго в правенето на домашната работа и да си говорят за нея.