Рокаджии по пътя

— Ще победим синтетиката, братко. Хората отново ще бъдат свободни и природата може да се пребори със обградилата я синтетика.

— Бог да те благослови за добрите думи, братко — червенобрадият просълзен прегърна Евгени.

Сбогувахме се и всеки се качи на своя бус и отпраши в своята посока. Синтетиката — тези неуморни хапчета, можеха да заместят всичко — и чувството за глад, и слушането на музика, и секса, и всички малки радости от живота. Синтетиката беше заместител на всичко. Тя вече беше успяла да стане заместител на живота. В нашата епоха синтетиката беше еманация на щастието. Всички бяха натъжени. Естествено аз също. Знаехме, че дишаме последните глътки свободен въздух. Изминаваше четиринадесетия — последен ден на екскурзията и днес щеше да завърши годишната почивка. А след като завършеше щяхме да се върнем в гадните корпорации, в скучните градове, с изкуствена храна и изкуствена музика. Добре беше, че успяхме да се доберем до последните места на този туроператор и да обиколим резервата. Беше добре, че ни дадоха синтетичен наркотик, който да създава впечатление, че широкият едва 200 на 300 метра резерват е дълъг стотици километри и в него все още има диви животни. Беше добре и че изпихме хапчета, които създаваха впечатление, че десетте минути прекарани в резервата се превръщат в двуседмична екскурзия. Все пак повече не можехме да останем по-дълго — желаещите бяха твърде много. А те щяха да използват резервата за свои цели — или за да се насладят на изключителната мъдрост скрита в тишината, или на песента на ручея или славея, или на величието на звездите. Естествено всичко това се постигаше като използвахме за основа резервата, но с голямата помощ на синтетиката. Слава Богу, че я имаше синтетиката. Не зная какво щяхме да правим без нея.