Сливница (Възпоминания по случай един кървав юбилей)

— Тука сега се бият!

— Тука? — извиках аз в ужас.

— Ако сърбите ни разбият, довечера са в София — каза той мрачно…

Аз усетих, че косата ми се дигна на главата.

Никога няма да забравя тоя момент.

Излязох из града. Новината вече се беше пръснала.

На Сахат-тепе видях купове хора. Защо се бяха събрали там? Скоро разбрах: един глух, отдалечен тътен от време на време изпълваше въздуха. Това бяха топовните гърмежи при Сливница!

Гърмежите минаваха през Софийското поле, през Витоша, през Лозенската и Ихтиманската планина, в Марицината долина и правеха да тътнат хълмите на Пловдив!

Тия топовни гърмежи именно слушаха хората, що се трупаха на Сахат-тепе.

На 6-и ноември пак се чуваха.

На 7-и още по-силно. И тревогата растеше…

Едвам на 8-и се получи радостна телеграма от княза Александра: „С божия воля отблъснахме неприятеля!“

Той е бил повече от отблъснат — победен! — но тогава ни на бойното поле, ни в София са знаели това.

Българското сърце възликува. Висок нравствен подем замести унинието и страховете на миналите дни.

После настанаха великите дни на епопеята — от сливнишката победа до пиротската изненада.

Но в Пловдив аз я не чувах, защото го скоро оставих — а я следех и виждах даже в гръма на пиротския бой.