Романтика

В този миг исках да се отърва от смущаващото ти болнаво присъствие, не защото го мразех, а защото трябваше да се вкуси от самотата — тя е единствен и най-добър приятел на човека — успокоява го, натъжава го, съсипва го, съживява го, заздравява го….тя е сянка, която се превръща в чернилка, когато слънцето угасне…по-черна от нощта, за да може луната да тържествува в ролята на новото горящо кълбо.

Тялото ти съвсем се стопи — ръцете ти се олюляваха и обгръщаха хилавостта ти, а сетне внезапно падаха, отпускаха се леко присвити и се свиваха в нещастен юмрук….на устата ти се появи пяна, очите ти се отвориха в истеричен проглас към височините над теб — бяха лъскави както никога преди, влагата се оформяше в капки, които бавно се стичаха по вдлъбнатите в скулите ти бузи. Аз ги събирах — всички до една и жадно ги изпивах, после намерих 2 игли и без да усетя поява на някакво безпокойство от моя или твоя страна, ги забих в очите ти. Дори не потрепна, но така съм те и учила, защото докато кръвта изтича, ние трябва да отдаваме почит на цветовете, а именно на аленото — един от най-прекрасните багри обсипващи стремителността, опасността и бавно превръщаща се в кафява загорялост и накрая — в черна вечност.

Това е краят, аз отивам да отпразнувам първия ден, в който бяхме разделени….

Хвърлям тези няколко параграфа в гроба ти…аз съм всички тези параграфи, а гробът ти — той е празен и параграфите ми също…кога били сме?