„В планината, господа!“

Без да се простя със своя стар другар, аз се върнах в София в същото състояние, в което я бях напуснал. Трябва да ви кажа, че аз имам премного другари. И понеже и те са „малко нещо поети“, интересуват се чрезмерно от съдбата ми. По всичко изглеждаше, че моето послание ги е накарало от все сърце да ми завидят. Това личеше и от въздишките, с които те прекъсваха разказа ми за планините и за свободния живот близо до природата.

— Ех, че хубаво трябва да е било!

— Може ли да не е хубаво! Оная планинска вода! Кристал, кристал!

— Ц!… Ц!… Ц!… брей!!

— Самота! Тишина! Никой ти не пречи да мислиш, да работиш, да съзерцаваш!

— Да, ама си отслабнал малко.

— Е, може ли да не отслабна. Всяка сутрин се качвах на един висок чал да чакам изгрев-слънце! Как мислите!

— Ех, дявол да го вземе, хайде да отидем пак!

— Да отидем, защо не! Аз с години бих живял се така.

В такива разговори аз минавах скучните следобеди. Някои от другарите ми бяха научили цели пасажи от посланието ми и когато ми ги повтаряха, аз прибавях с една мнооого тънка усмивка:

— Ех, дано можете само тъкмо тъй да прекарате, както аз прекарах там!!