Гласовете ви чувам
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гласовете ви чувам». Краткое содержание книги:
— Добър ден. Аз съм учител. Стая търся.
— Учител? Тука, в нашето ли училище? Ами откъде си ти? Имаш ли си фамилия?
— У, пък ти! Не виждаш ли колко е млад още? Най-после една се извърна към застаналата до нея:
— Ти, Фотино… нели имаш празни стаи? Гракнаха и другите към Фотина. Тя беше над петдесетгодишна жена, но се виждаше, че не иска да се примири с възрастта си. Косата й беше къносана, опитала се бе да прикрие и бръчките си с белило. Гледаше младия човек усмихната, с нескривано възхищение и не бързаше да отговори, унесена в свои мисли. Борис познаваше тия женски погледи — така го гледаха много жени, откакто бе възмъжал, и в Преспа също, макар и по-скришом. Разглеждаха златните му къдри, спуснали се изпод аления фес, чистата, лека руменина по бузите му, очертаните твърди устни с провесените от двете страни лъскави мустаки, едва разрошени и по-руси от косата му; оглеждаха и целия му ръст от глава до пети — той беше висок и строен, с вече доста широки рамена и гърди, изпънати под високо закопчаното сако. Гледаха го, загубили срам и приличие, но още по-трудно им беше да откъснат поглед от очите му — сини, пълни със светлина. Гледаха го с радостно възхищение или други с молба, или покорно, или с безсрамна алчност. В погледа на Фотина нямаше ни страст, ни жажда, а само радост — примирена, затихнала и може би примесена с меланхолия.
---
1 Шкепе — копринена кърпа за глава.
Най-после тя каза:
— Имам, имам стая. Не знам дали даскалът ще я
хареса.
Глаушев позна по говора й, че е гъркиня. Е, нищо — спомни си той за предупреждението на училищния слуга. Тръгнаха заедно и тя побърза да се похвали, сякаш се боеше да не би учителят да се откаже от стаята.
— Моят мъз е булгарин.
Влязоха направо от улицата в един мрачен трем под самата къща, постлан с влажен калдъръм, от двете му страни се виждаха плътно затворени врати на килери и отдавна напуснати стаи, а насреща, зад къщата, ярко светлееше със закъснялата си зеленина неголяма градина. Крива дървена стълба водеше за горния кат, дъските й бяха усърдно изтъркани и още влажни, покрити догоре с тъкана пътека, чиито шарки личаха сякаш още по-ясно в здрача. Търкани с кълцана керемида и още влажни бяха и дъските горе, на чардака, който разделяше на две страни стаите на горния кат. В дъното се виждаха прозорци, наполовина затулени от саксии и сандъчета с цветя, та слабата светлина, която проникваше тук, изглеждаше зеленикава. Борис усещаше и някаква миризма, която изпълваше цялата къща, сладникава и дори тежка, но позната и приятна. Стопанката, от приличие, не биваше да мълчи:
— Долу отдавна не живейме… влажно е. Мъжът ми работи там, когато е нужно… Свещи прави, свещар е той… „Ето — сети се Глаушев, — на восък мирише тук, на восък мирише цялата къща, като църква.“) — Жената продължаваше на своя завален български език: — Ей тука си готвиме и си седиме зимно време, а тука спиме. Това пък ни е одаята за гости. Ето тука, ако ти хареса…
Тя отвори една врата и се отдръпна да му стори път. Замириса на застоял въздух, шарените завеси на трите прозореца, близу един до друг, бяха спуснати. Влязоха. Стаята не беше голяма, с миндер и твърди възглавници по цялата стена откъм прозорците, а край стената срещу вратата — редица столове, плетени с рогоз. Голи бяха и четирите стени, наскоро варосани. Стопанката свенливо се усмихна:
— Никой не влиза тука… Ние сме сами, деца не
маме. Аз сичко ще…
Борис пристъпи и подигна завесата на единия прозорец. Стаята беше над улицата, която вече тънеше в сянка, но небето сияеше високо над околните покриви, светеха розови и два варосани кумина насреща — слънцето още не беше залязло. Като слънчево петно в сянката над улицата блестяха на отсрещния балкон цветя, китка до китка, в саксии и сандъчета, както на прозорците у Фотина. Младо момиче се бе привело над тях и грижливо ги почистваше, после се пресегна да вземе калайдисано гюмче с вода. Борис видя лицето му между бухнала тъмна коса, проследи за миг и бледата му ръка, но веднага спусна завесата. Обърна се и срещна очите на стопанката, пълни сега с лукав блясък.
— Добре — побърза да каже той. — Стаята ми харесва. Ще ми е нужно легло, една маса, ламба, по-силна ламба, а тук на полицата ще си наредя книгите…
Един хамалин пренесе вещите му от хотела. Вечерта, когато свещарят се прибра от чаршията, Фотина започна още от вратата:
— Дадох празната стая. Добър ми се вижда човекът и хубав, хубав като ангел. Млад. Син може да ни бъде. Учител ей в това училище, нашето тука.