Сандъчето

Слушах го и се мъчех да си представя картината. Не ми беше трудно. Дядо сега вече не само разказваше, но и имитираше всичко, което можеше да се имитира. Виждах дебнещия вървеж на войниците, пушките им.

— А генералът? — попитах внезапно.

— Генералът ли?… Отиде некъде. Напред ли, назад ли, не знам. Ама баш кога не требеше, кон изцвили. — И старецът незабавно изтръгна изпод диафрагмата си страховито конско цвилене.

— Кой кон? — сепнах се.

— На генерала — поясни той.

Изтръпнах.

— И какво стана.

— Стана що стана — навъси се старецът, — турците ни усетиха. Най-напред от един пост излая куче.

Тук дядо не пропусна да имитира кучето. Спомням си преди години някакъв артист беше дигнал скандал в радиото — не му платили по максимума за имитирания от него кучешки лай. Редакторите му оспорваха максимума, пък той запалено повтаряше: „Ама аз много хубаво излаях!“ Ако този артист можеше да чуе дядо, моментално щеше да се откаже от претенциите си.

Едвам свършил с кучешкото лаене, старецът премина към имитация на тежка картечница — първата картечница, която забълвала куршуми срещу тях. Имитацията постигаше с гърлото при затворени устни. В нашето село почти всяка година военните идваха на маневри. Бях слушал характерните картечни откоси и удивен установявах, че дядовата картечница не отстъпва по нищо на истинската.

Разказът на стареца ставаше все по-напрегнат и аз се понадигнах от мястото си:

— Ко̀си ли, ко̀си картечницата, дете… И един пред мене: „олеле“, и падна. Друг зад мене: „леле, мамице“, и он падна… И що да видиш, уж подтичвахме, ама некои току застанаха, други забиха глави в земята, а доста и побегнаха. Нещо ми стана, та окнах: Така ли се работа върши бре? Защо назад? Само напред! — Стиснах пушката и се юрнах. А ония, сичките, по мене…