Бунар
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бунар». Краткое содержание книги:
Гледай ти: хилядите бунари по селата, през вековете, са изкопани от по трима души поне. Всеки с по-мощта на съседите си. Съседите, някои от които са ощипали булката ти или са вдигнали брадвата на междата.
Но не са изпуснали кофата с пръст на главата ти.
Но не си мислил, че ще я изпуснат.
Гледай ти: простите селяни. Всичките ни дядовци и баби. Които са пили вода от тези бунари и са поливали своите тикви, домати, надежди да ни отгледат добре.
Е, отгледаха ни. И тук няма капка ирония — питайте самите тях, когато седнат в собствените ни автомобили, пред цветния ви телевизор и срещу тези дяволски копчалъци на суперавтоматичните си перални.
Ужасната тревога, че понятието „свои хора“ все още си съществува (някъде, обективно), а в самия мен е изчезнало, опитах да премахна, като си казвах, че и друг не би искал аз да държа кофата с пръст над главата му. Но понеже не съм чак толкова слаб по математика, разбрах какво значи и още повече се ядосах.
— Идиотска история — казах на баща ми, когато на третия ден ме попита какво става с бунара.
— Има един с една бургия — рече той. — Метър и двайсет май й е диаметъра. Дето копае дупки за стълбовете край жепето.
Вярно, бях виждал тази машина. Скочих в колата без дума да кажа и след десетина минути бях на гарата.
— Добър ден.
— Добър ден.
— А бе… бунар искам да…
— Къде?
— Тука, в селото.
— Може ли да влезе машината?
Погледнах я — не беше по-голяма от голям камион.
— Да.
— В сряда.
— Ама…
— В сряда на обед ме чакай, аз се сещам къде ти е къщата.
Момчето дойде в сряда на обяд и от дванайсет без десет до два и пет изкопа бунара. Осем метра. Просто машината вдигна бургията, насочи я като хобот надолу в започнатата от мен дупка и така.
Бликна вода. Кална и жълта, разбира се, но ние с баща ми пихме от нея. (Очите на стареца бяха в този момент неизразимо бистри и чисти.) Вечерта занесох в едно шише и на внука му — той пък подскочи от радост до тавана.
— Казвай сега — рекох на момчето с машината.
— Абе, дай там нещо.
— Как така „нещо“? Цял бунар…
— Цял бунар… ти нали видя?
Извадих сто лева и бях готов да вадя още три-четири пъти по толкова, когато момчето ги взе от ръката ми, върна ми две по десет и се качи в машината.
— Тука ще имаш яка вода, да знаеш! — завика през шума на мотора и си отиде.
През нощта нищо не спах. Дълго правих сметки как ще спускам циментовите пръстени (това човек може сам и не е толкова сложно), как ще сложа мотора, маркучите… После сънувах, че копая надолу като луд и хвърлям пръстта от дупката нагоре. А там — в кръгчето небе над главата ми — се навели баща ми и синът ми. Нещо крещят. Искат да ми помагат. Но единият е вече много стар. А другият е още много малък.
Копая, мълча и хвърлям пръст високо нагоре. Те крещят: „Татко!“ „Сине!“ Страхуват се ужасно. Къде отивам надолу? Докога ще потъвам и ще мълча и ще хвърлям пръст нагоре?
Ах как треперят и викат двамата горе… Лицата им са украсили небесното кръгче, сълзите им — нощни капчуци в тинестата вода.
Слава богу, събудих се и всичко си беше о’кей.
То и сега си е о’кей.
Но през тези три години оттогава аз нощем често копая и хвърлям пръстта нагоре, баща ми и синът ми крещят нещо в небесното кръгче над мен, а аз чувам само тихия звън на сълзите им в тинестата вода.
Човек тъй копае да търси изчезнало старо съкровище.
Човек тъй хвърля нагоре думите от душата си.
Човек тъй отива към Онзия свят, при своите дядовци и баби, където може би няма автомобили и електронни перални, но може би…