Лимон

Какъв идиот съм, помислих с рязко облекчение, докато чаках кафето да стане. Колко пара̀ мина през мене и да се окажа отново така (приличен човек, четиричленно семейство), както и на най-бедния не прилича пред една Нова година. Какво съм мислил? Какво е това вечно упование, с което тъй щастливо, та даже и лекомислено, си тече до ден-днешен животът ми? Дърт и глупав оптимист. Всички накрая излизат по-умни от мене. Особено онези, които на нищо не вярват. Които не са усетили думата „упование“ вътре в душата си и сега — и занапред — ще се оправят сами. Подозрителните. Скептичните. Предварително състарените от живота.

Загледан в лимонената малка елха, замислен за баща ми, който в пределната възраст полека си отиваше, открих внезапно и с един дълбок, ужасен писък в мене, че той, разбира се, баща ми, е бил моето упование винаги и че затуй сега (в глупавата, малка, но тъй болезнена безизходица пред прага на Новата година) се мразя. Отгледан от майка ми и от баща ми така, както се опитах да отгледам лимона, бях някак си отраснал. Заякнал. Нормален и здрав. И по моите клони имаше две лимончета (макар още зеленки) — какво, господи, имаше страшно?

Глупаво, не страшно; човек не е лимон — да чака други да го поливат; той не е растение; той е животно; а лично аз се оказах просто един дърт глезльо, който е и глупав, щом не е разбрал, че вечното упование в бащата и майката не може да бъде наистина вечно — такава беше речта ми, докато пиех кафето полека, загледан в кафявите очи срещу мене.

Малкото наше лимонче извика отдолу, че има писмо от баба и ние му извикахме да го донесе горе веднага. Докато чакахме, си мислехме как трябва отсега да почна да им обяснявам, че те не са лимончета, а човеци. Че няма да има кой вечно да ги полива. Че трябва сами да се учат да съществуват, че всички родители един ден си отиват, и тъй нататък; казах част от това на жена ми, но тя слушаше с по-голям интерес стъпките на сина си, който носеше писмото.