Протокол за семейното щастие

Тя. Ох, защо ли се разправям с вас?

Аз. Слушай, наистина е несравнимо по-добре да си дойде момчето без мотоциклет, отколкото обратното…

Тя. Абе вие сте… (Не довършва.)

Синът ни. Какви сме ние?

Тя. (Става, мръщи се, трясва вратата.)

Аз. Чакай! Кажи едно хубаво нещо. Каквото и да е. Една, хубава дума за тази вечер. Хайде, моля ти се. Здрави сме, прави сме, виж, на масата има да ядем и да пием, утре е Великден…

Тя. (Полуотваря вратата, гледа през мен, изпъшква и се прибира в стаята си.)

Дъщеря ни. (Отключва си, влиза ухилена до ушите, носи на майка си цветя. Пита с очи къде е тя, какво става из къщи.)

Синът ни. (Слага показалец пред устните си, намига на кака си, да си трае.)

Аз. (Запалвам цигара, ощипвам дъщеря си по бузата, плесвам сина си отзад, лекичко, с любов, както това правят спортистите, когато другият се е проявил отлично. След това изваждам от стратфордската хартия пет листа. Нямам чувството, че ще ощетя моя приятел Валентин Христов, за мен той си е цял професор по щанги, още от дете.)

Оттеглям се на любимия стол до камината, запалвам вестниците вътре и записвам добросъвестно всичко.

Без да извадя или да прибавя дори една думица.