За кучетата и за човеците
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За кучетата и за човеците». Краткое содержание книги:
Сърбаме си кафетата, пушим си цигарите и се ровим в безкрайните спомени. По едно време въздъхнах и рекох:
— Радославе, аз май много време ти отнемам, ти си на работа.
— Ама моля ти се!
— Дай да видим какво ще нравим с тоя мои пес и…
— Никакви проблеми бе, човек! Един печат и готово. Ето го печатчето, всеки ден тук по сто пъти се слага.
— А защо, гледам, днес не пускате никого?
— Абе, до гуша ни дойде, да ти кажа. Наредих да се затвори вратата за два-три дни, да си отдъхнем. Да мине олелията. Иначе, ако пусна тая навалица, а? Кафе ли? Стари приятели ли? Само блъсканица и гюрултия до края на работното време.
Той стана. Станах веднага и аз. Бръкнах в джоба си и извадих:
1. Свидетелството от ловно-рибарската дружинка с всичките данни на песа.
2. Протокола, че ми е подарено кучето Аксел от Михаил Шапкарев, безвъзмездно пред свидетели Александър Дяков и Снежана Николова.
3. Документ за рождената му дата и родословното му дърво.
4. Бележка от надлежната инстанция, че съм ваксинирал кучето с „канивакс“, против бяс, гана и още две възможни болести.
5. Собствения ми редовен ловен билет.
— Какво е сега това? — попита Радослав.
— Документите. Всичките съм приготвил, цяла седмица се занимавам с това, нали ти казвам.
— Тц, тц, тц — Радослав се засмя. — Да не знаеш ти, че съм тук. Най-лесната работа е това. Миии след два-три дни, ей го печата, на масата.
— Радославе…
Той ме прегърна и вече ме водеше към вратата.
— Радославе…
Стисна ми ръката. Прегърна ме. Тупна ме два пъти по рамото. Не чувах хубаво, но спомена „бойни другари“ и „той беше легенда едно време, моят приятел“. Последното изрече към момичето-пияна вишна, което ми се усмихваше мило.
Бях вече на улицата. В първия момент си казах, че съм напълно луд. После си мислих много и различни неща, докато реша, че съвсем нищо ми няма. В очите ми още стоеше печатът — изправен на масата и плешив от раздаване на присъди.
Вървях много дълго време по тази улица, поглеждах лицата на случайно срещнатите и с ужас откривах, че почти всички приличат на Радослав. Господи, къде съм бил досега? Какво съм зяпал? Кога се навъдиха тези усмихнати човеци, които постепенно и с прегръдките си щяха да ме избутат от всички врати на живота? Какво ще правя тогава?
Неусетно забързах крачката — исках да ида по-скоро при Аксел. Да го видя как скача и надава своя вой-скимтене-прозявка в знак на неистова радост, че отивам към него. Да го отвържа по-скоро исках и да тръгнем двамата по полето. Винаги двама, винаги двама — както в онази хубава песничка, — чак до мрак.
Ей така, да вървим с кучето, без да си говорим, без да се прегръщаме, само от време на време то да при-тича внезапно и да ми близне ръката дискретно. За да се увери, че съм наблизо. Аз да се уверя, че то е наблизо.
И все повече да усещаме, че май това ще ни е достатъчно по пътя напред — към толкова естествената самотност, която бог е отредил за оцелелите.