Реликвата

Той пъхна писмото в облицовката под капака на сандъка.

— Карлос — каза Уитлеси, — искам да отнесеш този сандък в Порто де Мое и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет в музея заедно с останалите сандъци, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

— Не разбирам — каза той. — Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.

— Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

— Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, сеньор, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси нетърпеливо тръсна глава.

— Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си — каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, но продължи да протестира. Уитлеси не му обръщаше внимание, чешеше се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите и се взираше към Керо Гордо.

— Те ще се учудят, сеньор. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен — продължи да бърбори Карлос, докато нареждаше нещата в раницата на Уитлеси. — Мухите кабури ще те изядат жив — продължи той и се захвана да привързва капака на коша. — Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежнобелия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

— Adios — каза той.

И потъна в храсталака.