Грузинска приказка (Грузинска приказка)
- Автор: на слънцето Дъщерята
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Троянски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грузинска приказка (Грузинска приказка)». Краткое содержание книги:
Сетне взел изгорялата птица и я занесъл на съветниците.
Съветниците се разсърдили:
— Защо си овъглил птицата?
Слугата казал:
— В колибата имаше една жена, ума ми взе. Нищо не виждах и не разбирах, затова фазанът изгоря.
Съветниците и свитата им се разбързали. Качили се на конете, препуснали. Искали час по-скоро да зърнат хубавицата.
Пристигнали, слезли близо до колибата. Селянинът извадил пръстена си, обиколил конете и на всеки кон се появила торба с овес и дребна слама. Минал още веднъж — празните торби изчезнали.
Спрял, сложил пръстена на земята — появила се маса, сложил го на масата — едно след друго започнали да долитат все нови и нови гозби и питиета за многобройните гости.
Съветниците се зачудили: нито къща, нито слуги, а откъде се взема всичко това? После пък излязла дъщерята на слънцето и съветниците съвсем се побъркали. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички царски хора и ги изпратил.
Върнали се съветниците и царят ги попитал:
— Как ви нагости моят поданик?
Разказали как били нагостени и как цялото ядене се готвило без огън, а пък като жената на селянина никъде не били виждали.
— Тази жена не бива да бъде негова, а ваша, господарю — казали те.
— Как да я отнема? — попитал царят. — За какво да се заловя?
Съветниците казали:
— Извикайте го и го накарайте да ви донесе златното руно, което се намира у слънцето. Ще иде, няма да се върне жив оттам и жена му ще остане за вас.
Царят веднага извикал селянина и рекъл:
— Трябва да ми донесеш златното руно, което се намира у слънцето.
Зетят на слънцето се натъжил, прибрал се в къщи и казал на жена си:
— Царят иска да му донеса златното руно, което се намира у слънцето.
Тя му казала:
— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.
Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.
Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял, вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.
Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:
— Дойде нашият зет.
Заразпитвали го защо е дошъл.
Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:
— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.
Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.
Вечерта слънцето есе прибрало.
— Усещам човешка миризма — казало то.
— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.
После казал:
— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?
— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.
Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.
— Царят иска да ми отнеме дъщеря ти. Дочул, че имаш златно руно, и ме изпрати за него, ако не му го занеса, ще ми вземе жената.
— Не се тревожи — успокоило го слънцето, — да идем първо в моята градина, да си починеш.
Завели го в градината.
Чудна била тази градина. Едни дървета вече били скичени с плодове, други още цъфтели, на трети пъпките едва се разпуквали, на четвърти вече листата капели… Гостът много харесал градината, разхождал се, любувал се, чудел се. Слънцето рекло:
— Постой тук, почини си, а обяд ще ти поднесат вълкът и Илия-гръмовержецът.
Зетят на слънцето огладнял, седнал, зачакал обяда.
Появил се вълкът, донесъл маса. Дошъл Илия-гръмовержецът, поднесъл ядене и пиене. А зетят на слънцето държал в ръка тояга. Повикал вълка настрана и му казал:
— Помниш ли как аз четири години пасох овцете и то така, че през цялото време не изгубих дори едно агнешко ушенце, а ти изневиделица изскочи в деня на делбата и ми открадна една овца? Защо стори това?
И го затупал с тоягата. Бил, бил, докато му олекнало на душата.
След това повикал Илия:
— Помниш ли, когато имах нива между две други ниви, вече и житото беше се наляло и узряло, а ти пусна градушка и натъпка всичкото зърно в земята? Защо стори това?
И затупал сега Илия, напердашил го здравата, ударил го още веднъж с тоягата през очите и го ослепил. Седнал и се заел с обяда. А като се наобядвал, станал, тръгнал из градината, всичко изпочупил, всички овощни дръвчета отсякъл от корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да си почине.