Стаята с петдесетте врати

Стори ми се, че е едно от децата плаче и отидох при него. Попитах го какво му е. Той посочи трупа пред него и каза хлопайки „Това е брат ми“. „Спокойно, малък“, отвърнах му аз, „няма смисъл да се кахъриш за нещо, което не можеш да промениш. Той сам е решил да дойде тук.“. Детето ме погледна с учудена физиономия и ми рече „Някой е взел сребърния пръстен. С какво ще се нахраним довечера“, захлипа отново и побягна от полесражението. Дълго стоях и гледах втрещен след него. Просто не можех да повярвам на чутото — детето се притесняваше не от смъртта на брат си, а от това, че някой преди него е преровил трупа. „Това не може да е истина“, мислех си, „та това не е човешко“.

Затворих очи и когато ги отворих, открих, че вече не съм на онова бойно поле, а съм в центъра на полуопожарено село — явно е било точно на фронтовата линия. Скоро забелязах малчугана, който доскоро се вайкаше за златния пръстен на брат си, да се пазари с някакъв човек. Най-накрая онзи му подаде един комат хляб и буца сирене. С усмивка на уста детето пое към дома си — и днес войната им беше донесла насъщния… нищо че бе отнела някого… Смутен, аз се обърнах, за да отворя вратата, но нея я нямаше. Значи това беше мечтаният рай?

Да, явно това беше моят рай, защото скоро войната свърши. Тогава аз станах учител в училището на селото, което пък скоро стана голям търговски център заради изгодното си географско положение — точно на границата на две големи империи. А онова малко момче — Джакомо, както се оказа че се казва, стана най-добрият ми ученик, а сега, заедно със свои съмишленици, се бори за това, да открие университет в малкото градче Болоня, за да раздава знание на целия свят. Годината е 1184. Аз вече остарях и пиша това на своето смъртно ложе…