Бялката на нане Вуте

Като свърши тая работа, нане Вуте завъртя брадвата и почна силно да бие и да чука по хралупатия дънер. Подир малко капанът почна да шава. Нане Вуте захвърли брадвата, спусна се, легна цял въз торбата и я затисна с ръце.

Хвана се, пустата му бялка! На бърза ръка се хвана.

Одра й кожата щастливият нане Вуте и засмян до уши се озова с нея чак у Змеини колиби, да се похвали.

Пийна що пийна там с приятели, а привечер дочака на пътя Тото, като се връщаше от училището, и заедно пристигнаха в къщи.

— Е, видя ли сега? — викна весело той на стрина Вутевица. — Нали ти казах.

И той извади от пазухата си едно шишенце с ракия, което бе взел от Змеини колиби, и й даде да се почерпи.

След това разпъна хубаво кожата с клечки, закачи я под стряхата да се ветрее и съхне и се прибра на топло при децата си, разположен и весел.

Сутринта рано-рано нане Вуте стана и най-напред отиде да се порадва на кожата.

Но кожата я нямаше.

По снега пред къщата личеше някаква кървава за-влечена следа. Тръгна по нея изплашен нане Вуте и що да види! Близо при кочината стоеше разкъсана на парчета и разскубана хубавата кожа на бялката, а край нея котката, залисана, още дърпаше нещо с нокти и зъби.

Нане Вуте, озверен, пристъпи тихо, прехапа език, посегна с косматата си ръка, хвана котката за шията и я вдигна. Задърпа се животното, замяка.

— Тото — развика се със страшен глас Вуте. — Тото, дай газеничето и кибрита! Тото изскокна изплашен.

— Дай газеничето и кибрита. Скоро! Тото изтича и донесе малко тенекиено съдче и кутийка кибрит.