Невеста Нена

— Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!

— Олеле, отче — заплака и занарежда своята кратка история Нена. — При теб ида да ти се оплача. Кольо ме утрепа. Ти си ни венчал, ти да ни съдиш.

Сълзите й затекоха обилно и правеха браздулици по засъхналата кръв на лицето й. Тя се тръшна на земята и се сви като изгонено куче, завря лицето си в скута, хвана се за главата и зави като на умряло:

— Сирота аз, сирота! Каква ме орис постигна! Три годин става, как се ожених. Бял ден не съм видяла. Божичко, божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е така намразил.

— Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти? Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов, сега си дошла тук да цивриш. Махай се! Иди му искай прошка!

Попа хвана Нена за ръцете, изправи я на крака и я изтика из портата.

Нена се намери пак на пътя и не знаеше накъде да тръгне. Зад нея се чуваше лакомото мляскане на свинете.

Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу само укори и подигравки и й се струваше, че е паднала в някакъв дълбок и тъмен кладенец, от който никога няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце защо я боли. Тя престана вече да плаче. Тя вече не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.

На пътя пак се струпаха любопитни хора, гледаха я отдалече, тюхкаха се и подмятаха шеговити думи. Милостиви жени я задърпаха, заговориха с утеха, но Нена стоеше свита, като загубено куче, след което всеки хвърля камък. Стоеше неподвижна, сама самичка в целия свят, не вдигаше очи да погледне никого и стенеше задушено.