Печена тиква

— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…

Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.

— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.

Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.

— Прието — Прието!

— Още тази вечер! — извика един глас.

— При-е-е-тоооо!

И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.

И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.

Но…

Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.

— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.

Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.

— Какво ти е? — запитаха го зачудени.

— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.

— Душко, вземи, братко — канеха го те.