Самодива

Самодивата ме стрелна гнявно с очите си.

— Ти? Един гражданин… един чи-нов-ник? Да ми замениш овчаря? Колко си жалък!

И тя красиво и презрително се изсмя.

— Ела, диво горско момиче, ела! Обичам те! Искам да обадя на хората, които са те забравили, че ти си жива, че ти си още хубава, че сърцето ти още знае да обича, че си тъжна и нещастна…

Аз паднах на колени и протегнах ръце да я прегърна. Из чантата ми изпаднаха няколко тома книги, които носех за прочит…

— Ах — изпищя — самодивата ужасена.

И като събра прозрачно-мъгливият си воал — избяга.