Зла съдба

Ангелина запе пушката и попита:

— Кой е?

Към горния край на селото пак изгърмяха пушки.

— Ангелино! — чу се зад вратата гласът на Младен.

Ангелина отвори вратата и се хвърли в обятията на своя годеник.

— Младене, жив ли си? Не ме оставяй самичка… Младене, където идеш ти и аз ще ида…

Младен, почернял от дим, цял в прах, едвам дишаше.

— Какво стана? Младене, оцеляхте ли?… Боже милостиви — говореше развълнувано старецът.

— Цял ден се бихме и едвам се промъкнахме през нощта, рекохме да ги заблудим и да минем на срещната страна, ала ни усетиха над село. Ангелино, прощавай… Трябва да вървя.

Над село се завърза бой, който полека-лека приближаваше. В тъмнината се виждаше огънят на пушките.

— Младене, не оставяй ме! Татко, прощавай! — каза решително Ангелина.

— Просто да ти е, дете мое! Бог да ви пази.

Младен и Ангелина се изгубиха в тъмнината.

Свещеникът се върна и отново падна с плач и молитви пред иконостаса.

Над село цяла нощ се води отчаяна и кървава борба.

Цяла нощ ечеха гърмежите.

Денят, който дойде след тая нощ, завари селото в пламъци и го остави грозно пепелище и гробница, под която почиваха юнашки загинали Младен, Ангелина и много още млади и стари.