Тропическият Сервантес на Латинска Америка
- Автор: Юлзари Емилия
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тропическият Сервантес на Латинска Америка». Краткое содержание книги:
Връзката „действителност — литература“ е била тема и повод за изписването на стотици страници във връзка и с „магическия реализъм“ на Мигел Анхел Астуриас, и с „чудната реалност“ на Алехо Карпентиер, и с творчеството на всички ония испаноамериканци, които превърнаха в литературна действителност една неизвестна, немислима и невъобразима за европееца географска и социална среда.
Много естествено е, че тази връзка откриваме без никакви усилия и в „Хрониката“. Назовавайки я именно „хроника“, авторът не оставя никакво съмнение, че и в това свое произведение, много по-кратко в сравнение с монументалните по обем и звучене „Сто години самота“ и „Есента на Патриарха“, той ще разкаже нещо действително, нещо, което се е случило. Престъплението, „тази най-предизвестена смърт“, истински случай — според някои изследователи на Маркесовото творчество то е станало на 21 януари 1951 г. в малко, неизвестно пристанище в общината Сукре по поречието на река Магдалена.
Самият автор не уточнява нито мястото, нито датата. Уточнява единствено часа — между 5:30 и 7 сутринта. Това е времето на действието. Но не и на повествованието — в него читателят е свидетел на множество темпорални транспозиции от настоящето в миналото, бъдещето и обратно („разказвачът се разхожда както си иска напред-назад в структурното време на романа“). Чрез безброй алюзии, ретроспекции, реминисценции и най-вече повторения колумбийският писател отново постига онзи характерен, своеобразен и неповторим климат на хипнотичност, на неизбежно витаеща предопределеност. Непрестанната актуализация на миналото има за цел отделните епизоди да се редуват и преливат в асоциациите, възникващи в разказа, или в своето развитие действието се подхранва от все нови и нови факти от миналото.
Особено важна е ролята на повторенията — Гарсия Маркес повтаря, на пръв поглед излишно, имената и презимената на участниците в драмата; свързва чрез повторения отделни елементи и подробности на различни пространствено-временни равнища (червата на зайците и червата на Сантяго Насар; белите дрехи на епископа, на Анхела Викарио и на Сантяго Насар); възпроизвежда, и то многократно, един и същ епизод през очите на различните свидетели. Тези набиващи се, натяквани повторения, наподобяващи монотонната литания на народните приказки и песни, засягат и повествователната структура — фразата постепенно става по-тежка, по-объркана. Първичното значение постепенно и безвъзвратно се измества от безброй допълнителни и сякаш излишни подробности. За това способстват и двата микроразказа — за сватбата на Анхела Викарио и за посещението на епископа, — вплетени, за да допълнят основния: за убийството на Сантяго Насар. На него всъщност авторът посвещава цялата поредица от пет, обособени като части, отделни разказа. Въпреки единството на времето (час и половина) и единството на пространството (селото), ПРЕДИЗВЕСТЯВАНЕТО и ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО на убийството създават известни противоречия между плана на действието и плана на повествованието. Но те целят единствено превъзмогването на хронологията и налагането на извънвременни параметри, втурването — било напред в бъдещето, било назад в миналото, винаги със същата цел — авторът да завърти колелото на времето в най-важната за момента посока. Така се стига до едно възприемане на сегашното от перспективата на миналото, дадена на свой ред от бъдещето. Примерите са много: „В деня, в който щяха да го убият, майка му, като го видяла облечен в бяло, помислила, че е сбъркал дните“; „Мъжете, които щели да го убият, били заспали на столовете…“; „Не искам цветя на погребението си“ — каза ми той, без да знае, че на следващия ден аз щях да се погрижа наистина да няма цветя и т.н.
Колкото до предполагаемото разкриване на престъплението, би било твърде просто и лесно да причислим романа към криминалния жанр. Наистина, престъпление има, има и следствие — някогашно и сегашно, — но престъплението е предизвестено не само в заглавието. То се обявява, пряко или косвено, в един повтарящ се цикъл, във всяка от петте части на романа. Първото изречение на първата част гласи: „В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в 5:30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът.“ По подобен начин втората част ни предупреждава за провалената сватба на Анхела Викарио: „Баярдо Сан Роман, мъжът, който върна съпругата си…“ В третата част първото изречение ни подготвя за разследването: „Адвокатът поддържал тезата, че убийството е извършено в законна защита на честта…“ Четвъртата част е посветена на аутопсията: „Жестоките удари с нож бяха като въведение към безмилостната аутопсия…“, а петата се отнася до неясното и неуточнено (тогава) бъдеще: „В продължение на години ние говорехме само за това.“