Последният

Беше време, когато не можехме да си представим, че някога ще се справят без нас. Вярно е, че още тогава бяхме съвсем малко на брой в сравнение с тях, но имаше задачи, за които те просто не бяха дорасли. Истински сложните проблеми решавахме ние. Именно ние имахме поглед върху нещата. И по нищо не отстъпвахме на хората.

Започна да вали. Дъждовните капки плющят по стъклата, вятърът шиба клоните на старите дървета. Тук се чувствувам удобно и в безопасност, гледам навън и все повече се поддавам на меланхоличното си настроение. „Сълзлива сантименталност“, казва разумът ми, но какво да направя? Такъв съм си. Поне това да бяха ни спестили!

Но те са такива. Преди да се научат да използват всички възможности на собствените си тела и мозъци, което ги направи толкова идеални, че не се нуждаеха повече от нас, трябваше да се помъчат да ни усъвършенствуват. Но тъй като в последна сметка винаги са смятали себе си за критерий, заложиха в нас, роботите, тези проклети чувства.