В страната на залязващото слънце

— Господин майор! — жално и, кой знае защо, с украинско произношение, се обърна към началника немирясалият още нарушител, който седеше отдясно на Руслан. — Гле’йте к’во става! Пред очите на хората бачкат, гле’йте!

Майорът хвърли мрачен поглед през стъклото, изсумтя.

— Тия са чужденци — измърмори той. — На тях е разрешено…

— Че и язе също… — с надежда усилвайки акцента, намекна задържаният.

— Тогава за чий дявол живееш с руски паспорт? — озъби се майорът. — Чужденец… дръжки!

Колата сви в някаква крива прашна пресечка и скоро спря до олющения ъгъл на пететажен блок, чиито стени някога много отдавна са били боядисани в тъжен жълтосив цвят, станал с времето още по-сив и тъжен. Отстрани на зданието имаше дървена стълба с навес, водеща към отворена врата. Малко под табелата с надпис „Наркология“ с особен цинизъм бе надраскано: „Секс не ни трябва — на нас работа ни дай!“

Както се изясни, лекарката още не беше дошла, и задържаните трябваше да почакат в съблекалнята, окичена със сърцераздирателни плакати. На един от тях измъчен трудохолик с безумни, като на героите на Достоевски, очи нанасяше страшен удар с брадва по розово сърчице с две ангелчета вътре — жената и сина. Страшна мълниевидна пукнатина разчупваше сърцето на две.

— Не знаеш ли коя е днес на смяна? Пряпова или онази… по-старата? — задъхано се обърна към Руслан разчорленият нарушител, който досега не бе проронил нито дума.

— Нямам понятие — въздъхна в отговор Руслан. — Изобщо съм тук за пръв път…

— По-добре, ако е старата — доверително съобщи разчорленият, понижавайки глас. — А Пряпова е звяр. Може съвсем да те… със своите процедури…