Дряновски манастир

Седим с отец игумена в малката стая и пием липов чай. Дрезгавината, студена и влажна, се събира в усоите и влиза през решетестите прозорци. Джамалът бумти насреща.

— Нищо, синко, нищичко не е останало оттогава… Всичко до корен е било изтребено — и църква, и одаи, и книги… Сегашното е ново. С божа помощ и благочестиви хора е оградено отпосле… Ха виж! Само един сребърен потир за причастие, кой знае как, е останал. Очукан, изкривен от куршумите, още му личи… Ще ти го покажа, като слезем. Поправихме го. И пак причестяваме с него.

Слизаме долу. Вечерта се спуска в манастирския двор. Отбивам се в църквата да видя чашата. Далеч отново протътна, загърмя влак, изпищя пред тунела и заглъхна. Сбогувам се.

Горе, от стъмената пътека, долината потъва в зимна мъглица. Белите сгради смътно прозират, като да са нереални. Всичко е ново наистина. И там, долу, и тук — тия звънтящи релси и писъкът на влаковете сред някогашната глуха обител. Сякаш не 80-тина година ни делят оттогава…

Само там, в олтара на църквата, блести все пак старата сребърна чаша, чашата, останала от бунта, опръскана с кръв и ранена от куршуми, от която и днес още народът идва да се причестява.