Към хижата

— Чочо! — викна Слави. — Дай аптеката! Видя ли сега, че потрябва!

Стегнаха крака на Бонка с бинт, сложиха памук на одрасканите места и Слави я взе на гръб. Любен тръгна с фенерчето напред, а Чочо пак защапа след тях. Скоро излязоха на пътеката и починаха малко.

— Ами как така те оставиха другарите? — попита Слави момичето.

— То беше наскоро преди вас, Славчо — каза Бонка. — Те сигурно смятат, че съм тръгнала по-напреко и съм отишла на хижата. Сега ще видят, че ме няма, и ще ме търсят…

Дружината тръгна отново. И пътят скоро стана равен. Гората се разреди. Небето светна между дърветата с всичките си звезди. Далеч блеснаха прозорците на хижата и чучурът на близката чешма се обади. Сега вече всички се ободриха и тръгнаха по-бързо. Пред вратата на хижата няколко души с фенерчета и въжета се готвеха да търсят загубената. Мурджо, кучето от хижата, въртеше опашка начело на групата.

Любен наду хармоничката тържествено, а Бонка върху гърба на Слави размаха цветята, за които беше изпатила, и викна „ура“.

Катето, Ангел, Зарьо, други туристи подхванаха вика и шествието влезе тържествено в хижата.

На почетно място, окичен с букета на Бонка, поставиха Слави, отдясно Любен, а отляво Чочо. Всички се надпреварваха да им услужват. Когато донесоха в канчетата горещия чай, Слави се обърна към Чочо, който го гледаше жално, усмихна се, извади от раницата си три бучки захар и ги пусна в канчето му.

— Хайде от мене да замине! Наказанието ти е простено: ти излезе по-юнак от кака си и заслужаваш да те почерпя. Хем по-късно тръгнахме, хем здрав и читав пристигна, а най-после и нея спасихме от мечката! Нали тъй! У-ра, дружина! Ехо-о!…