На върха

Там беше земята, навсякъде любима и любеща, и тайнствената връзка на смъртта с живота.

Като рев на далечна река бучеше сега градът и това бе зов на цялата вселена. Писъци на отчаяние и страх, радостен смях и зъл хохот, тихи стенания и студен шепот сплитаха в тоя нощен хорал към небето покъсаните съществувания — и зовяха. Зовяха към земята, към нейната радост и отчаяние, към всички наслади и всички извращения, към жертва и жестокост, към пълна всеотдайност и борба за живота.

Тогава аз не усетих всичко тъй ясно и отчетливо. Аз видях само твоята възправена фигура и твоите трескави очи — разтворени, сякаш да изпият света, който бе пред нас. Но тоя час пламна и изгоря като божествен фойерверк, за да остави в сърцата ни златната пепел на едно безименно щастие.

Когато слязохме долу, край кея вече пъхтяха малките влакове от предградията и носеха към Халите кървавата и росна плячка из полята: месо, зеленчук и цветя. Тук-там, спрени във внезапно вцепенение, дремеха с отворени очи самотни такси. И в предутринната хладина на пустите улици ние вървяхме тихи, радостни и добри, озарени от вътрешна светлина.