По жетва

— Чувай — изкомандва Савата. — Върви дай на Марко корите и му сложи самара. Аз, още като идех, бях решил тая работа, но смятах довечера да я направим. Сега за твое и мое наказание, че имаме такива умници в дружината, ще идем веднага.

Асен влезе пак в колибата. Савата беше почнал да пълни кошовете с дини.

— Слагай и ти — рече той. — Отдолу дини, отгоре пъпеши. Ще отидем при жетварите. Ние си лежим тук на хладно, а пък те, хората, труд дават, в пот се къпят и за водица са петимни. Тая работа тъй не може! Хайде!

След няколко минути по прашния път между нивята крачеше малката дружина: начело беше Марко, здравата натоварен с двата коша. На самара Савата бе забучил една пръчица с къс хартия на върха, на която бе написано:

„Помощна дружина «Боса команда»“.

От двете страни вървяха Асен и Савата, накрая беше Арап.

Полето се беше смълчало под пека. Сегиз-тогиз по синора лениво прелитаха мълчаливи птичета с разтворени човки. Беше най-горещият час. Скоро сред жълтокафявите нивя се показаха две диви круши. А под тяхната рядка сянка се виждаха хора. Жетварите бяха седнали да обядват.

Изведнъж те се размърдаха, някои се привдигнаха и взряха към пътеката, по която се мяркаше единственото ухо на Марко. Постепенно дружината наближаваше, излезе на открито и спря най-сетне под крушата. И внезапно в смълчаното поле екнаха весели викове „ура“.

„Босата команда“ раздаваше дини и пъпеши на ожаднелите жетвари.