В планината

Трите свещи бяха догорели. Докато Асен извади нови, един прилеп се блъсна в четвъртата и я угаси. Изведнъж стана съвсем тъмно и страшно. Дружината се спря на мястото си като ослепяла. Студени тръпки запълзяха по гърбовете. В тъмното се чу гласът на Савата:

— Я седнете на земята, да не се загубим! Че после кой ще ви търси из Влашко… Де е кибритът?…

В тоя миг силен вик екна из пещерата. Изведнъж нещо зави, заръмжа, зацапа, запляска из водата. Нещо със сила се разтърси наблизо, после зафуча, като че тичаше лудешки в тъмнината. Както бе насядала, дружината съвсем се вкамени. Искаха да помръднат и не можеха. Савата се опита да каже нещо, но гърлото му се бе схванало. Изведнъж Диньо изрева:

— Олеле, маминко, змеят! Плесна ме с опашката си!…

В същия миг и Асен усети, че нещо мокро и космато го плесна по лицето. И той изписка. Някой силно блъсна Коста, търколи го, после се притисна до Савата. Нещо го близна по ръката и той изведнъж се опомни.

— Змеят! — запищяха и тримата, колкото им глас държи. Савата викна:

— Кибрита! — Но никой не го чу. Тогава той протегна ръце в тъмното, веднага напипа нещо мокро, живо, космато, стисна го с една ръка и изръмжа:

— Пипнах ли те!… — С другата бързо затършува из джебовете си и най-после намери кибрита. Тикна го в ръцете на Асен и викна:

— Запали! Хванах го!… Жив ще го занесем в къщи!…

Най-после Асен запали свещите и дружината разтреперана се огледа. Срещу тях — побледнял и засмян, Савата стискаше в ръка опашката на мокрия Арап, който скимтеше от радост. Изведнъж всички се ухилиха: олекна им. Само зъбите на Диньо тракаха още. Савата пусна опашката и викна: