Глобална комуникация

— Виж какво нещо е животът — кънтеше гласът му из тоалетната. — Вървиш си по улицата, някой те вика… и проблемите ти отпадат. Намерила си мъжка закрила. Няма нужда вече да работиш. За самотните жени работата е най-важното, нали? Ще оставиш детето при майка си, то е още малко, ще свикне.

— Дъщеря ми е на четиринадесет години.

„И за нищо на света няма да си вдигне задника да купи хляб, довърши на ум. И е убедена, че боклукът се изхвърля сам.“ Ръцете й, накачулени с чанта и с торбичка с хляб, вече бяха свободни до китките. Сложи си телефона до ухото.

— Е, не разбирам още от деца. Знаеш ли, че вече искам да имам свои.

— Камене, на колко си години?

На излизане от кабинката парченце стъкло изхрущя под краката й.

— На петдесет и девет. Разликата ни е точно двайсет години.

Майката от опашката пред касата я гледаше със зяпнала уста. Момченцето мажеше червилото, изтърколило се от несесерчето, по дрехите си и пишкаше на пода. Оказа се и то без памперс, горкото.

— Слушаш ли ме? — попита мъжът.

— На друга вълна съм.

— Друг мъж ли има?

— Не.

Няколко жени се бяха наредили на опашка. Възрастна дама си миеше ръцете. Майката видя локвичката в краката на сина си и го зашлеви, а той ревна колкото му глас държи.

— Бих могъл да те разбера, ако мислите ти са заети с друг мъж, но за какво друго би могла да мислиш? … Дъщеря ти ли плаче?

— Не. На работа съм. Чакам клиенти.

Възрастната дама до мивката се изсмя. Бистра осъзна, че телефонът все още е на „свободни ръце“ и всичко се чува.

— Камене, изобщо не е моментът…