Светещата риза

— Остави тъкането, старче, а тръгвай с нас! Царят те вика.

Не му се отивало на стареца нийде. Бързал да изкара платното. Но нямало що. Тръгнал той. Като се отдалечили от колибата, обърнал се и извикал:

— Бабо, гледай да изтъчеш платното, докле си дойда!

Спогледали се царските слуги учудено. Нямало го оня с най-дългите уши да им каже, че старецът си приказва на въображаеми хора.

Завели дядото в двореца. Царят скочил разгневен от трона.

— Как посмя, старче, да излъжеш мене, царя! Дал си ми една нищо и никаква риза, кълчищна и цялата в кръпки. Тази ли е твоята светеща риза! Казвай де си скрил другата или ще заповядам да те хвърлят в тъмница!

— Нямам друга риза.

— Облечи тогава тази! — заповядал царят, на когото човекът с най-дългите уши прошепнал нещо.

Едва сега забелязали всички, че под връхната си дреха старецът нямал риза. Щом се облякъл, в залата светнало и затъмнило дневната светлина, що прониквала през прозорците.

— Значи, тази нищо и никаква кълчищна риза свети само върху твоя гръб, старче? — извикал царят. — Щом е тъй, ти ще останеш в палата да ми светиш.

— Пусни ме, царю, да си ида за малко! — замолил се старецът. — В къщи съм оставил бабичка, внученца… Трябва да се простя с тях!

Но тъй като човекът с най-дългите уши, който знаел всичко, бил излязъл за малко, нямало кой да каже на царя, че старецът си живее самичък в колибата. Затова царят го пуснал да се прости с близките си.

Напуснал старецът царските палати, но не си отишъл в къщи. В гората той разкъсал светещата риза и на всяко дръвче дал по парче.