В тъмните доби на нощта

— За там сме ние, друже — рече мъдро октопода — те отиват на ДРУГОТО място.

— Ами — отвърна пренебрежително змеят — през целият им живот ги лъжат с „Царството Небесно“, а когато срещнат смъртта лице в лице, срещат и горчивата истина.

— А, ти откъде си сигурен хората къде отиват, след като завършат земният си път? — намеси се един стар грифон от съседното помещение.

— Логрот, това ти ли си!? — примигна дракона — Защо не спиш?

— Поради същата причина, която разбуди и теб… Ония двамата там! — той кресна неодобрително в посока към килията на демона.

— Хей, я заспивайте всички!!! — изрева двуглавият цербер — пазачът на коридора — Утре ще ви разбудя щом слънцето се покаже…

— …„за да навестите придворните на крал Леорик.“ — довърши змеят имитирайки гласа на пазача — Дано поне овчарите изведат стадата си без много кучета!

— Да не те е страх от тия четириноги бе, приятел? — изграка подигравателно полуорелът.

— Ако не бяха тия решетки щях да ти покажа! — раздразнено отвърна Драконис, бълвайки огнено кълбо през стоманените пръти.

— Не се гневи, по-голям побратиме! — подхвърли Ливрис — Забрави ли за магичната му мощ?

— Магична мощ! — изломоти дракона — Като я има, защо не се освободи?!

— Ако можех — рече грифона присмехулно — мислиш ли, че щях още да ви слушам дрънканиците! Не мога да се меря със силата на Господарката.

— Поне можеш да направиш заклинание за сън — изрева Драконис.

В тъмната доба на нощта, крепостта се разтърси от вълна нечовешки крясъци и смях идващ от подземията.