Лазар

Гърлото на Марта се сви.

— Върви, върви да си легнеш, Лазаре — каза с усилие тя. — Ти не бива да ходиш!

— Аз бих отишел — изтрака със зъби Лазар, — но щом ти мислиш така, Мартичке — Може би утре — Ама няма да ме оставиш самичък в къщи, нали? Какво ще правя тук самичък?

Марта стана.

— Иди, иди си легни — каза тя както обикновено с грубия си глас. — Аз ще остана при тебе.

И в този миг на двора се появи Мария, готова за път.

— Е, Лазаре, ще тръгваме ли?

— Лазар не бива да ходи никъде — отговори сухо Марта. — Не е добре.

— Отивам самичка тогава — въздъхна Мария. — Да видя чудото.

От очите на Лазар бавно се стичаха сълзи.

— Толкова ми се иска да дойда с тебе, Мария, да не се боях само толкова… че може да умра още веднъж!