Скука на летище „Роаси-Шарл-дьо-Гол“

И на теб ли ти е кофти като на мен, когато се намирам на летище? Не смяташ ли, че има някаква поезия в тези места, откъдето хората просто минават? Меланхолията на отпътуването? Лириката на посрещането? Висока концентрация на климатизирани емоции из въздуха? Колко време продължава снижаването? Дали нашата любов ще оцелее без химически бягства? Няма ли най-после да престанем да мълчим, докато гледаме как денят настъпва в това безлюдно кафене? Защо всички магазини на летището все още са затворени, а видеоигрите не работят? Завиждаш ли на онези служители от средния ешелон там, които чакат всеки своя полет в застлани с линолеум чакални, изтегнати по оранжевите кресла с чаши нес кафе в ръка? Как ти се струва оня митничар там с лош дъх или техникът по поддръжката, който шумно влачи някаква количка, или пък клошарите, които хъркат по пейките от виолетова пластмаса? Какво искат да ни кажат? Че човек никога не може да избяга от себе си? Че едно пътуване никога до никъде не води? Че човек трябва цял живот да бъде в отпуск или въобще да не бъде? Би ли ми пуснала ръката, ако обичаш? Не усещаш ли колко ми се иска да бъда сам посред всичкия този изоставен багаж? Дали ще можем да се разделим без много болка, макар да се намираме пред рекламата „Envy“ на Гучи? И докато гледаме с овлажнели очи как излитат всички тези боинги, не мога да се сдържа да не си задам един последен въпрос: защо не сме на борда на някой от тях?