Отмъщението на Червените бизони

— Ха! — усмихна се Педросо. — Това е чудесна идея!.. Само че на какво ще играем? За всяка игра трябва стръв.

— Я чакай — прекъсна го пак другият, хващайки го за ръката. — Чувам стъпки навън. Май идва още един партньор.

Пред вратата спря конник. Той скочи на земята, завърза коня за стълба отпред и влезе в кръчмата.

Новодошлият тръгна към двамата индианци, кимна им небрежно и се настани на масата срещу тях; след това заудря с юмрук по масата, за да повика съдържателя.

Кръчмарят отвори очи и намусен, че трябва да стане от мястото си, запита непознатия какво желае.

— Ананасово пиво — отвърна му онзи. — Само че веднага, защото бързам.

— Всяко нещо си иска време — замърмори съдържателят.

Той най-сетне стана и без да спира да си мърмори, остави на масата поръчаното питие и побърза да си седне на мястото.

Непознатият, правейки се, че не забелязва грубото отношение на кръчмаря, изпи на един дъх две поредни чаши пиво, после извади от джоба си цигара и палило, направи огън, запали цигарата си и изпусна голям облак сив ароматичен дим.

През цялото време индианците крадешком следяха всяко негово движение.

Непознатият нямаше повече от трийсет години. Беше висок на ръст, строен, с бързи и изящни движения; имаше красиво и мъжествено лице, което говореше, че е храбър и изключително честен човек.

Беше облечен във великолепен селски костюм от северните провинции. Елекът му, обшит със златни галони, не беше закопчан и откриваше риза от фина батиста и жълта копринена връзка, чиито краища бяха събрани в халка, украсена със скъп брилянт. Панталоните му бяха стегнати в кръста с крепдешинов колан със златни ресни. Носеше високи ботуши от телешка кожа, завързана под коляното с изтъкан от сребро шнур; от токовете им стърчаха големи мексикански шпори. Плащът му бе обшит със златни кантове и седеше небрежно метнат на плещите му, а на главата си носеше разкошна сламена шапка. Дълга шпага със златна гравирана дръжка висеше на лявото му бедро, а в пояса му бяха втъкнати два шестцевни револвера; от десния му ботуш се подаваше дръжка на нож.

Така въоръжен, непознатият можеше да влезе в бой с няколко противника едновременно.

Седлото на коня му, вързан пред вратата, бе цялото покрито със сребърни украшения; от едната му страна висеше връзка въжета, а от другата — карабина с богата златна резба.

— Хм! — прошепна Педросо. — Този е чужденец.

— Да, струва ми се, че е от централните провинции — отвърна също тъй тихо приятелят му.

— Трябва да е някой богат чифликчия от вътрешността, пристигнал за Меделенските празненства.

— Да се опитаме ли да узнаем това?

— Как?