Приятели

— Чино хаджийкее! Чино хаджийке мари! Ела, ела да отвориш дюкяна да ми сипеш малко катран, че тая нощ отивам на пазар — викаше пред хаджи Дончовата порта някой в тъмното.

— Ела, елааа… че манджата ми е безсолна, а вкъщи нямаме шушка и ще ме убие мъжът, като си дойде — обаждаше се друг глас по-нататък.

— А бре нали хаджията е там?

— Няма го, нямааа! От един час чукаме и никой не се обажда!

Хаджийката запали фенера и мърморейки, тръгна към дюкяна. Тръгнаха след нея и селяните.

— Че къде може да се е дянал тоя човек! До пладне беше тука. И конят му е у дома — думаше хаджийката.

И след като помисли малко, изви глава и запита:

— Драгинко Рачо, днес нали беше събота?

— Събота е, събота, чино. Цял ден беше събота.

— Пораза да ги порази, ако не са в избата пияни. Тоя чер Илия пак се е допилял от Баните. Черна чума дано го тръшне тоя чер циганин, кога всяка събота с по една кошница мръвки дохожда и ги кара работата си да зарязват. Мари, че то не беше веднъж, не беше дваж това плюскане ки! Да си затвори дюкяна, когато има най-много хора, че да седне да пие до тъмно. Дано жаба го изпие тоя чер Илия!

— Може да не е тъй мар’чино! Работа нещо може да му се е случила. Нещо важно може…

— Важно ли, важно ли? Ей сега ще видите тяхното важно…

Когато хаджи Дончовица отвори вратата на зимника и фенерът поръси с бледата си светлина наоколо, върху рогозката хъркаха натъркаляни един до друг чичо Илия, хаджи Дончо и дядо Слави Шерденят. Канелата на бурето с бялото вино, забравена, цъцреше кротичко, тънката струя минаваше под рогозката и една голяма локва се беше образувала пред вратата. Една цяла-целеничка търкулната агнешка главичка, потопена в средата, се хилеше насреща им.