Рачето

Като видя дядото каква я е скопосал, разкълна се оная ми ти жена, разчумува се, вика, кряка, па го прихвана през кръста и го дотътра в къщи. Щом го пусна, той се тръшна цял-целеничък с дрехите, с цървулите и заспа като заклан върху козяка.

Повайка се старата, полута се из къщи, помърмори до някое време, па духна лампата и се сви гърбом до него.

Легна дядо Пънчовица, ама нали е ядосана, разтупало онова ми ти сърце, ококорили са ония ми ти очи, не се затварят. По едно време почна да я унася и тъкмо я залюля сладкият и си протегна старите кокали, усети, че нещо й лази около кръста. Помръдна веднъж — няма нищо. След малко пак усети нещо да я пипа през ризата.

„Е, боже, рекла си наум старата, дали пък тоя пиян-залян дядо е намислил шега да си прави посред нощ?“ — Тласнала го с лакът и се поотместила встрани. Не щеш ли, след малко наново сякаш пръсти полазили около кръста й. И дорде шавне — щип! Нещо я щипнало здравата отзад.

Старата хем се ядосва, хем и станало весело. Извила глава и му се троснала:

— Брей! Пиян дядо, да си прибираш ръчичките, че знаеш ли? Насмукал се като комар и игра му трябва. Да не се закачаш! Чу ли! Срамота е за годините ти!

А дядо Пънчо се спотайва и пух-пух, пух-пух, пухти си и не се обажда.

Закротили се отново и тъкмо бабата кроила как ще му хване ръката, ако посегне, усетила, че нещо пак пълзи по нея. Примъкнала си ръката полекичка и тъкмо да го хване, щипнало я тъй силно, че изпискала и подскочила от леглото си.

— А бре, Пънчо! А бре, калпазанино! Че бива ли тъй! Ами че ако са те наскачали дяволите и ти е дошло нещо на ум на стари години, не можеш ли по-кротко, по-човешки! Месата ми разкъса!