В градината на Медичите
- Автор: Дюнак Жан-Клод
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Маринов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «В градината на Медичите». Краткое содержание книги:
Той започна да идва все по-рано. Веднага след работа бързаше към градината, алеята го посрещаше и повеждаше напред, басейните го поздравяваха със струите на фонтаните, а статуите му кимваха несръчно. Той сядаше на скамейката и тя притваряше книгата с едно вече съвсем привично движение.
В Деня на мъртвите той прекара с нея целия ден. Нещо беше останало в паметта й от предния път, посрещна го радостно и освободи място на пейката до себе си. Книгата не беше в ръцете й. Може би я беше забравила? Щеше му се да види в това някакъв добър знак.
Сутринта мина като сън в разговор за миналото. Намери време да й разкаже за всичко: за връзката им, за раздялата, за дългите периоди на нежност между кавгите — връзката им приличаше на пътека покрай морския бряг, която минава и по пясъци, и по остри скали. Тя не знаеше дали да му вярва, но всяка негова дума звучеше в ушите й като отдавна забравена мелодия. Историята беше твърде красива, значи добре би било да е истинска.
По обед й предложи да хапнат и извади от джобовете на палтото си леки закуски, увити в салфетки, и бутилка вино, която оставиха да се охлажда в каменна раковина с вода.
След това останаха да си лежат на ливадата и той й заразказва за Венеция. За една поукрасена Венеция, очистена от мръсотиите, сияеща с ярките багри на спомените.
— Запознахме се по време на карнавала. Ти знаеш, че по този повод изваждат града изпод водата и за известно време връщат миналото му величие. Временни прегради отделят вътрешната лагуна от морето. С ненаситни глътки мощните помпи изсмукват калната вода и разравят прекрасните дворци. Спомни си — живеехме на една гондола, дълга стотици метри и задвижвана от древни механични гондолиери. Имаха плоски гребла, бавно пресичахме лагуната, омайваха ни песни… Колко лесно е да се влюбиш на такъв кораб! Дрехите ни бяха ушити така, че лесно да се смъкват от тялото; маските едва скриваха общото ни желание да се разпознаем. Опитвахме се да скрием телата си в калъфи, които толкова лесно можеш да отвориш… Но се запознахме едва в града. Помниш ли?
Тя отрицателно поклати глава, но щастлива, че за пръв път чува тази тяхна история.
— Вървях в тъмно наметало и с коса в ръка по площад Сан Марко, покрит с мъртви риби. Скучаещи арлекини танцуваха фарандола и мятаха с шепи храна за гълъбите. В чипоноса маска излязох пред тълпата и я заплаших с косата си, всички се разсмяха и започнаха да ме замерват… Побягнах към Риалто, без да се извръщам…
Ти тичаше подире ми, хванала в ръце краищата на алената си рокля, и крещеше:
— Кой си ти?
— Аз ли? Аз съм смъртта.
Ти се заливаше от смях, а после дълго се разхождахме по засипаните с водорасли улици, хванати през кръста… Тогава ти говореше много, а аз умеех да слушам. Представяше си кошмари за Венеция и ми ги разказваше, хвърляйки уплашени погледи към статуите на Девите, които ни гледаха от нишите в стените. Казваше, че някой ден Венеция ще се разтвори напълно и ще остави след себе си черен груб скелет. Тогава хората ще строшат шлюзовете и ще позволят на теченията да сътворят в глъбините нов град, който никому не е съдено да види.
Върнахме се в нашия плаващ хотел едва на другия ден. Светлата ти кожа блестеше на фона на пурпурните одежди, набързо метнати върху каменните стъпала.
Не те шокирам, нали? Всичко това е запазено в паметта ми и ти го разказвам със същите чувства, които тогава бяха в нас. Защо те интересува това, което не помниш? Ами ако лъжа?
Опряна на лакът, тя се усмихна, забила поглед нагоре. Порив на вятъра повдигна роклята й и за миг разкри бедрата й. При бързия жест да ги скрие, дланите им се докоснаха.
— Не сега. Разкажи ми пак за Венеция…
— Тогава още не знаех името ти. Научих го по-късно, когато карнавалът свърши. Дрехите ни вече бяха станали на парцали и последната ни фарандола приличаше на мъртвешки танц, сред който лъщяха костюмите на арлекините. Нашият хотел последен вдигна котва. Стърчахме на палубата и гледахме как градът отново потъва във вода. Небето стана виолетово, а Венеция сякаш потъваше във влажен калъф, който щракваше над града като черупка над своя бисер.