Милост
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милост». Краткое содержание книги:
Майкъл е избягал затворник, осъден за убийство след показанията на Лиз Ачисън.
Четирима разгневени мъже са по петите му.
Най-яростни в преследването са психотерапевтът на Хрубек, изплашен, че тайните му ще излязат наяве, и съпругът на Лиз, който иска да убие престъпника, преди той да открие жена му.
Ала Майкъл познава Лиз по-добре от самата нея и съзнанието му е обсебено от чудовищна тайна, която ще съсипе живота на много хора…
В една безсънна, напрегната, ужасяваща нощ някой трябва да залови злодея…
С МИЛОСТ Джефри Дивър отново ни изненадва с уникалния си талант да създаде оригинален сюжет, психологически детайл при изграждане на образите и безпощадно напрежение.
— Спри! Спри колата, за Бога, спри!
Комбито отби на банкета сред силно барабанене на чакъл. Наоколо се вдигна облак прах и двамата санитари, облечени с пастеленозелени гащеризони, скочиха и изтичаха зад колата. Единият рязко вдигна капака. Над лицето на Хрубек светна малка жълта крушка, това го изплаши още повече и изтръгна нов отчаян вопъл от гърдите му.
— Мамка му, не е умрял — установи по-младият санитар.
— Не бил умрял ли? Това е бягство! Да се връщаме.
Хрубек изкрещя отново и се напъна да се изправи. Върху синята му глава изпъкна плетеница от вени, затрепериха мускулчета. На устата му избиха пяна и кръв. Мисълта (и надеждата), че е получил удар, хрумна едновременно и на двамата санитари.
— Спокойно, хей! — изкрещя по-младият.
— Само ще си навлечеш повече неприятности! — добави партньорът му не особено убедено. — Разкрит си вече, така че се успокой. Ще те върнем обратно.
Хрубек нададе кански рев. Сякаш под въздействието на звука ципът поддаде и металните зъбчета изскочиха като сачми от гумираната материя. Задъхан, Хрубек скочи напред и се втурна навън. Сви се на земята, гол, само по бели шорти. Без да обръща внимание на суетящите се наоколо санитари, опря глава в собственото си изкривено отражение върху очуканата хромирана задна броня на катафалката.
— Добре, стига толкова! — изръмжа по-младият санитар.
Тъй като Хрубек не реагира, а просто отърка буза в бронята и заплака, той взе дъбов клон, два пъти по-дълъг от бейзболна бухалка, и заплашително го размаха.
— Не! — изкрещя колегата му.
Въпреки предупреждението по-младият санитар замахна към широките голи рамене на беглеца, сякаш се опитваше да улучи бейзболна топка. Клонът удари Хрубек почти безшумно и той като че не го усети. Санитарят стисна по-здраво оръжието си:
— Мамка ти!
Другият изтръгна клона от ръцете му:
— Не. Не ни е това работата.
Хрубек се изправи задъхан и се обърна към санитарите. Те отстъпиха. Мъжагата обаче само огледа любопитно двамата мъже, сетне отново се свлече на земята, изпълзя встрани и се затъркаля в тревата край пътя, без да обръща внимание на студената есенна роса. От гърлото му се изтръгна стон.
Санитарите отстъпиха към катафалката. Скочиха в колата, без да затварят задния капак, и потеглиха с пълна скорост, посипвайки Хрубек с камъчета и пръст. Той не реагира на този обстрел, просто остана неподвижно, вдишвайки жадно студения въздух, миришещ на пръст, изпражнения, кръв и машинно масло. Изчака катафалката да изчезне от погледа му сред синкав облак прах, радостен, че двамата мъже са си отишли и са отнесли ужасния гумиран чувал от Ню Джърси и призрачните му обитатели.
След няколко минути паниката му се превърна в неприятен спомен, сетне в смътна мисъл, докато накрая съвсем изчезна. Хрубек се изправи с целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра, бръснат и син като друид. Изскубна стиска трева и обърса устата и брадичката си. Огледа се. Пътят пресичаше дълбока долина; назъбени отвесни скали се издигаха и от двете страни на широката асфалтова ивица. Зад него, на запад (откъдето беше дошла катафалката) болницата се губеше в мрака на много, много километри. Напред се виждаха далечните светлини на къщи.
Като животно, току-що пуснато от клетката, той започна да обикаля вдървено, предпазливо, несигурен в каква посока да поеме.
Сетне, като животно, надушило някаква миризма, той се обърна към светлините на изток и се затича със зловеща ловкост и голяма бързина.
2.
Небето над тях смени цвета си от тъмносиво на черно.
— Коя е онази там?
Жената посочи звездите над далечната горичка от елши, дъбове и някоя и друга бреза, обозначаваща края на имението.
Мъжът до нея се размърда и остави чашата си на масата.
— Не знам.
— Бих се обзаложила, че е Касиопея.
Тя премести поглед от съзвездието към обширния държавен парк от другата страна на мастиленочерното езеро.
— Възможно е — съгласи се той.
Седяха на терасата, стоплени от бутилката вино и необичайно мекия ноемврийски въздух. Една-единствена свещ в синя мрежеста поставка осветяваше лицата им. Около тях се носеше тежката и сладникава миризма на гнили листа. Макар че наблизо нямаше съседи, те шепнеха.
— Не ти ли се струва понякога, че мама все още се навърта наоколо? — попита тя.
Той се засмя:
— Знаеш ли какво си мисля за призраците? Те би трябвало да са голи, нали? Дрехите нямат души.
Тя го погледна. В сгъстяващия се мрак се виждаха само прошарената му коса и тъмносивите му панталони. Самият той приличаше на призрак.