Златокосият великан

Обер се изчерви целият, тъй като разбираше, че е права. Уменията му придобиваха стойност едва в момента, в който се изправеше очи в очи срещу врага. Теодрик пък се усмихна широко и закрачи към стълбата. След като чу думите й „много си ми мил“, той можеше да се оттегли с достойнство. Макар и да бе с година по-възрастен от Рейна, видът на кръвта не му понасяше и неминуемо щеше да припадне — нещо, което бе известно и на двамата.

Когато момчетата си тръгнаха, Рейна въздъхна и отново насочи вниманието си към защитниците, които изливаха водата от стената. Някъде отдолу до слуха й долетяха писъци, които обаче заглъхнаха бързо; последва ги тътенът на тарана. Мръсна сган! Дано дяволът ги прибере всичките! Явно бяха убили нейните животни и сега се криеха под мокрите кожи; защото суровите кожи са най-доброто прикритие срещу огъня и врялата вода. Нападателите бяха откачили вратата на ковачницата и я прехвърлиха като мост над рова. Рейна забеляза, че използват една от колите й за подпора на тарана и че той е направен от огромен ствол, отсечен от нейните гори.

— Господарке?

Тя се обърна и се озова очи в очи със своя трапезник Джилбърт Кемп. Той й предложи комат хляб, сирене и вино. Беше мокър от глава до пети — явно идваше от наводнения вътрешен двор. Очакваше се съвсем скоро неприятелят да атакува със запалени стрели.

— Благодаря ти, Джилбърт — рече тя мило и пое храната, макар че в момента стомахът и отказваше да приеме каквото и да било.

Джилбърт трепна уплашено при поредния удар на тарана.

— Знаете ли кои са тези люде?

— Това са хора на сър Фалкес — отвърна тя, без да се двоуми. Трапезникът не бе помислил за тази възможност, но думите на Рейна го обезпокоиха.

— Не носят ничии цветове — установи той. — Сред тях няма рицари, а и сякаш не са подготвени за обсада.

— Така е. Сметнали са, че ще проникнат лесно в замъка — с помощта на своя съгледвач. И за малко да успеят. Добре, че все пак забелязахме действията на поклонника и се даде знак за тревога. Че кой друг освен Фалкес ще се одързости да ме залови, Джилбърт? — Тя сниши глас. — Кой друг знае, че баща ми е мъртъв?

Джилбърт само поклати глава.

— Измина повече от година оттогава, господарке. Всеки може да го е научил, макар че самите ние узнахме едва преди четири месеца за смъртта на лорд Роджър. Мисля, че не един от придружителите на крал Ричард е писал на близките си. Нали така постъпваше и вашият баща? Както знаем, графът е уведомил кастелана си в Шефърд за гибелта на своя васал. Това, което не знаем обаче е кому и какво е разправял кастеланът в последните месеци; включително и по отношение на вас. Нима самият той не ви попита в писмото си от преди седмица кога възнамерявате да се омъжвате?

Казаното от трапезника отговаряше на истината, но Рейна не искаше да го признае дори пред себе си. Не й бе никак лесно да говори както за смъртта на баща си, така и за последствията от нея. Трагичното събитие я порази тъй дълбоко, скръбта й бе тъй силна, че пропусна почти цял месец преди да седне и да напише писмата, които щяха да подсигурят нейното бъдеще. Този един месец можеше да й струва извънредно скъпо, както показваше настоящето нападение над Клайдън. Изобщо не се съмняваше, че Фалкес дьо Рошфор се опитва да покори както замъка, така и нея.